Какво имаме да дадем на децата си?

Във време на втората световна война един японец пътувал с кораб за Китай, прибирайки се при жена си и дъщеря си. Той имал семейство, което го чакало в Китай. Докато пътувал с кораба той медитирал. Внезапно американците бомбардирали кораба. Той скочил от медитацията и тръгнал да се спасява. После се спрял и си казал: „Чакай, какво правя - аз медитирам, да преодолея страха. Защо тръгнах да се спасявам? От страх. А защо се страхувам? Защото съм привързан. Привързан съм към дъщеря си, жената ме чака. Не искам да умра. Страхувам се, че ще умра.”

В момента тръгнал да се спасява, обаче после, си казал – не, сега ще медитирам, ще осъзнавам този страх в медитация. Ще наблюдавам страха, ще се изправя пред него, каквото ще да става. И така останал в кабината, продължил да медитира. Падали бомби, раждали се ситуации, той влизал в дълбока медитация, в много дълбоко медитативно изживяване, накрая почти всички пътници наскачали във водата, измряли, изяли ги акули, никой не оцелял на кораба. Единствено той оцелял. Един китайски кораб го намерил как седи в медитация. Корабът бил почти унищожен, изгорял, един човек седял, всички хора били загинали - спасявайки се. Изгубили живота си, той бил единственият оцелял на кораба - медитиращият.

Взели го китайците от кораба да го карат в Китай. Това е истинска случка, това е от живота на един дзен учител - японец в Китай. Медитирал там - дзен монах. Върнал се в Китай и казал на жена си и дъщеря си:

- Радвам се, че ви виждам, но реших, че трябва да се отдам на медитацията, защото разбрах, че съм привързан и се страхувам от смъртта. Реших да оправя проблема със себе си. Да има някакъв смисъл. Защото ако аз не съм решил проблема на смъртта, ако не съм решил проблема в себе си какво мога да ви дам на вас.

                                                         ***

Проблемът на смъртта, на желанията, привързаности, ти нямаш нищо решено. Какъв смисъл има това общуване, какъв е смисълът? Дали ти помагаш наистина на тези хора? На тази дъщеря, на тази жена, на тези близки хора с твоето невежество? Дали наистина можеш да им дадеш нещо? Или просто си само един егоист, който както и другите егоисти суче от майката природа. Дали има състрадание и любов...? Много реално според мен, човекът е искрен. Искрен е в търсенето. Защото ти ще създаваш фамилия, семейство, ще правиш деца, ще се жениш, трябва това дете да го храниш, трябва да му дадеш образование, трябва да му дадеш нещо реално, а ти нямаш. Защото ти самият имаш твой проблем, страх от смъртта. Ти с жена си нямаш отношения. 

Взаимоотношенията не са реални, няма любов, няма единство. Какво ще му дадеш на това дете? Целият свят страда точно от такава неосъзната дейност. Светът за това е такъв. Всички само правят деца, носят ги тук, и после какво стане... „Ми това е така. Животът е такъв, извинявай батко, аз съм неосъзнат. Какво имам да ти предложа като родител? Нали съм те родил тук да дойдеш? Аз съм те канил, с моята покана. Двамата сме се събрали с майката да играем оная класическа игра, за да спуснем това същество.” Може и да не е преднамерено, но преднамерено или не преднамерено, какво ще му дадеш? Какво имаш да му предложиш на това същество? Твоите фрустрации? Твоята психоневроза? Твоят егоизъм? Любов? Колко любов си му дал? Колко мъдрост си му дал, колко светлина си му дал, колко имаш да му дадеш? Колко си съзнателен за това нещо? Какво имаме да дадем на децата си? 
Из лекция на Кану