Открих меда на медовете

Уморих се от двойствеността

и ядох от масата на Единството.

Пих от виното на страданието.

Нека всички мои лекарства бъдат изхвърлени. 

Откакто започна това Пътешествие на Съществуването,

Приятелят бърза да ни срещне.

Светлина изпълни руините на това сърце.

Нека тази моя Вселена бъде разбита.

Аз преминах отвъд сънищата.

Уморих се от лета и зими.

Открих градинаря на цветята.

Нека градината ми бъде разкопана.

Юнус, право говориш, гладко като мед.

Открих меда на медовете.

Нека този мой кошер бъде пожертван.

Юнус Емре

Дойдох, за да замина

Не съм дошъл тук, за да се настаня.

Дойдох, за да замина.

Аз съм търговец с много стоки,

продавам на всеки, който купи.

Не дойдох, за да създам проблеми,

тук съм само да обичам.

Едно Сърце е добър дом за Приятеля.

Дойдох да изградя няколко сърца.

Малко съм пиян от това Приятелство –

всеки влюбен би познал моето състояние.

Дойдох да разменя моята двойственост,

за да изчезна във Едно.

Той е мой учител. Аз съм Негов слуга.

Аз съм славей в Неговата градина.

Дойдох до градината на Учителя,

за да бъда щастлив и да умра, пеейки.

Казват: „Души, които се познават една друга тук,

се познават и там.“

Аз дойдох, за да позная Учител

и да се покажа какъвто съм.

Юнус Емре

Толкова много празни думи от една шепа пръст!

О, Свети, ако някога трябва да попиташ –

тези ще бъдат моите отговори за Теб:

Аз съгреших срещу себе си,

но какво, о, Царю, съм сторил на Теб?

Преди да дойда, Ти каза, че моята пръст е лоша.

Преди да се родя, Адам се разбунтува.

Във вечното минало аз бях записан като бунтовник.

Ти изпълни Вселената с моя силен глас.

Ти правеше каквото Си поискаше с мен.

Ти ме водеше до каквото и да намирах.

Аз ли Те сътворих? Ти си този, който ме направи.

Защо, о, Обогатителю, Ти ме изпълни с неща, от които да се срамувам?

Аз отварям очите си и това, което виждам, е затворът отвътре.

Той е пълен с животински нужди, демони и амбиции.

За да не умра в този затвор,

аз ядох нечисти храни един или два пъти.

Намалявало ли е нещо, което Ти притежаваш,

или надминавала ли е моята преценка някога Твоята?

Ядох ли от Твоя насъщен хляб и оставих ли Те гладен?

Пропилях ли Твоето богатство и оставих ли Те беден?

Ти простираш мост, тънък като косъм,

и казваш: „Ела и се спаси от Моя капан!“

Твоите слуги строят мостове, имайки предвид добро –

доброто на преминаването безопасно.

Те ги строят силни, така че хората, които минават по тях,

да може да кажат: „Това е добър мост.“

Ти поставяш везни, които да теглят намеренията на хората,

а Ти възнамеряваш да ме сложиш в огъня.

Бакалите са тези, които имат нужда от везни –

и алчните амбулантни търговци и аптекарите.

Понеже грехът е наградата на мръсните,

дори безполезните получават нещо от Твоето същество.

Всичко, което аз искам от Теб, е Твоята любов.

Защо разкриваш грешките ми и ги слагаш на везна?

Ще те удовлетвори ли да ме гледаш как изгарям?

За Бога, о, Учителю на Сътворението, това е невъзможно.

Ти си Всевиждащ. Ти, Ти самият знаеш моето положение.

Защо тогава имаш нужда да претегляш моите действия?

Не свърши ли Твоята потребност от отмъщение, когато ме уби?

Ти ме накара да изгния и напълни очите ми с кал.

Някога нарани ли Те ръката на Юнус,

Теб, Който знаеш Видимото и Невидимото?

Толкова много празни думи от една шепа пръст!

От какво се нуждаеш, о, Щедри, о, Сила!

 Юнус Емре

Аз дойдох от вечността, облякох се с кожа и кости и се нарекох ‘Юнус‘

Времето на Юнус

Светът, в който бил роден Юнус Емре, бил управляван от селджукските турци, с център Коня (Икониум). Коня и заобикалящата област на Анатолия станали убежище за много хора от Централна Азия, които побягнали от грабежите, унищожението и смъртта, причинявани от монголите. Сред тези хора били велики учени и светии, понеже Централна Азия, особено в областта на Бокхара, Самарканд и Ташкент, е развила културна класа, която може да съперничи на която и да е по света. Двама, които дошли от Централна Азия, били Мевляна Джелалудин Руми, несравнимият поет и духовен учител, и Хаджи Бекташ Вели, основателят на популярен, провинциален ред на суфи, бекташите, с които Юнус бил свързан.

Влиянието на тези двама мъже дало дълбоко отражение в хода на историята. Руми, учен мистичен поет, философ на Космическата Любов, черпел от ежедневието на хората, за да обясни най-дълбоките мистерии. Пишейки на персийски, неговото най-голямо влияние било върху образования, културен градски елит. Хаджи Бекташ предавал подобна енергия на Любов и хуманизъм, но на различни хора: провинциалните селяни на Анатолия, фермери и пастири, които живеели в малки села сред сухата и често планинска земя.

Ахмед Ясави, друг суфи от Централна Азия, бил първият, който използва турския език като литературно средство със своята Хикам, книга с мистични размишления. Но Юнус бил поетичното разцъфване на този импулс, донесен от Хаджи Бекташ и Ахмед Ясави. Неговият език запленил както грубите, така и образованите за векове напред. Неговото име е свързвано с цял жанр поезия и песен, а работата на много анонимни имитатори е приписвана на него.

Разказва се за една среща между Джелалудин Руми и Юнус Емре, която илюстрира разликата между двамата. Юнус се запознал с шестте книги на шедьовъра на Руми, Месневите, и бил попитан какво мисли за тях. „Малко е дълго. Аз бих го написал различно.“

„О, как така?“ попитал Джелалудин.

„Бих написал: Аз дойдох от вечността, облякох се с кожа и кости и се нарекох ‘Юнус‘.“

Животът на Юнус

Какво можем да узнаем за живота на Юнус Емре? Неговата година на раждане е неопределена, а за тази на смъртта му се спекулира, че е 1320. Почти всичко, което предполагаме за него, е извлечено от самите песни на Юнус, въпреки че има истории за живота му, които са част от устна традиция.

Когато Юнус бил млад, суша застигнала Анатолия. Селото му било силно засегнато, а едно от малкото места, за които се знаело, че имат храна, бил суфи центърът на Хаджи Бекташ Вели. Един център на бекташи бил село сам по себе си, понеже тази традиция специално наблягала на интеграцията на социални, икономически, и езотерични дейности в контекста на комуналния живот.

Както разказва историята, Юнус бил изпратен от хората от неговото село да вземе малко зърно от текето, или духовен център, на Хаджи Бекташ. Великият шейх обаче предчувствал приближаването на Юнус и казал на своя пазач на вратата да поздрави Юнус и да го попита дали би искал зърно или „барака“ (духовна сила). Юнус, момче овчар, никога не бил чувал тази дума „барака“ преди, затова попитал дали барака ще заеме толкова място и ще тежи толкова колкото зърно. Казват му, че барака ще заеме много малко място, но той си спомня, че селото му го е изпратило да вземе зърно, и затова държи здраво на своята първоначална молба. По пътя обратно до селото си Юнус първо е много щастлив, но после започва да има някои съмнения дали е постъпил правилно. Хаджи Бекташ в крайна сметка е един много щедър човек и не изглеждало някой да е бил засегнат от избора на Юнус. Може би тази барака е нещо много ценно, като злато. На половина от пътешествието си, Юнус решава, че вероятно е направил грешка и трябва да се върне и да разпита отново за барака. Когато се връща обаче, му казват, че неговата част от барака  е била изпратена при Таптук Емре, друг бекташи шейх, предопределен да стане водач на Юнус по Пътя.

Така че Юнус самият става ученик в школата на Таптук Емре, понасяйки много практични, както и духовни задачи. Много години той остава да служи смирено на своя шейх. Бекташите наричат своите водачи „Шахим“ или „Кралю мой“, и те предават тялото и душата си с цялостна любов на шейха. След този период на служене, Юнус един ден бива внезапно извикан в присъствието на Таптук Емре и той му казва, че е време да напусне центъра и да отиде в света, за да проповядва.

Юнус, твърде смирен, за да повярва, че има нещо, което да предаде на другите, и все пак послушен на волята на своя Шейх, носещ само практичното знание на един селянин, отива скромно в света. Докато преминава една голяма пустиня пеш, той среща двама други пътуващи дервиши, които го канят да пътува с тях за безопасност и компания. След първия ден те спират привечер, за да хапнат. Един от дервишите предлага молитва и моли да им бъде дадена храна за ядене. Още щом споменава това, се появява вечеря с хубав хляб, зеленчуци и плод. Юнус е удивен. На втората вечер те отново спират да ядат, и другият дервиш се моли и произвежда храна, сравнима с първата. Отново Юнус е удивен, но става нервен. Какво, ако поискат от него да направи ядене? На следващата нощ другите дервиши гледат към Юнус, и един от тях пита: „Ще бъдеш ли ти тази вечер, братко?“ И така Юнус се моли в себе си: „О, мой Господи, не бях Аз този, който избра да предприеме това пътешествие. Бях изпратен. Не разбирам молитви като тези, но знам, че моят шейх е много любим на Теб, и затова моля в негово име да не ни поставяш в неудобно положение.“

Почти веднага се появява храната, но това не е такава вечеря, която били яли предишните две вечери. Вместо това е пир, подходящ за цар. Другите двама дервиши са напълно изненадани. „В чие име се помоли, братко?“ Но Юнус, придобивайки малко увереност, казва: „Първо вие ми кажете в чие име се молехте.“ „О, това не е тайна. Бяхме научени да се молим в името на някой си дервиш Юнус, от текето на Таптук.“

Обожествяването на Човека

Мистичният хуманизъм на Анатолия приписвал божествени качества на човешкото същество. Истинската човешка природа обаче, не е автоматично получавана, а трябва да бъде развита от своето латентно състояние. Истинският човек е продукт на процес, който води човешкото същество в осъзнатост за себе си като продължение на Божествената Реалност. Човекът в основата си е отразител на единствената Съзидателна Реалност. Духовната „зрелост“ отнема „и“, което е в израза „Бог и човек“. Набожността намира своя основа в човека, който е съзнателен за своята свързаност с Божествената Природа.

Юнус Емре е квинтесенцията на това очовечаване на Бог. Песните на Юнус са естествено излияние на неговото състояние на съществуване; това, което той не е могъл да скрие от нас. Тези песни ни напомнят, че животът е ценен, защото тук можем да се освободим от нашите окови и да влезем в присъствието на Приятеля. В живота можем да си спомним за смъртта и да бъдем по-живи.

Има пълно смирение в много от творчеството на Юнус и любов към човечеството. Той омаловажава догмата, ритуалите и религиозните коментари. Осмива лицемерието на религиозното установяване, но също отправя някои от най-острите критики към себе си. Непрекъснато през тези песни е утвърждението, че Любовта е причината и есенцията на всичко. И Любовта е средата, в която ние съществуваме, изворът на всяко качество, добродетел и съвършенство. Чрез Любовта Възлюбеният, Приятелят ни събира, кара нашата душа да прегръща повече и повече.

На моменти самата самоличност на Юнус изглежда прозрачна, всепрегръщаща, всеобхватна. Такова разширяване е възможно, понеже Човешкото Същество е капката, която може да стане океанът. Има моменти, когато гласът зад тези думи не е индивидуално човешко същество, а Самата Съзидателна Сила.

Кабир Хелмински

Патней, Вермонт

Февруари, 1989 г.

Не мога аз без Теб, Ти всичко си за мене

От мен самия Твоята Любов отне ме.
Не мога аз без Теб, Ти всичко си за мене.
Сред жарещ огън ден и нощ изпепелявам.
Не мога аз без Теб, Ти всичко си за мене.

С богатства дните ми не стават по-богати.
Не отчайва с немотия нищетата.
Едничката утеха съзирам в обичта Ти.
Не мога аз без Теб, Ти всичко си за мене

От Твойта обич влюбените в Теб погиват.
Тя дави в свойта глъб като море бурливо.
Тя прави безнадеждна всяка съпротива.
Не мога аз без Теб, Ти всичко си за мене.

На Любовта винòто нека да отпия.
Като Меджнун в пустиня сам да се затрия.
С тревогата по Теб дошла като стихия.
Не мога аз без Теб, Ти всичко си за мене

Беседа мъдра на софтите им е нужна.
Смирена святост на ахите им е нужна
На всеки нов Меджнун една Лейля е нужна
Не мога аз без Теб, Ти всичко си за мене

Убият ли ме знай каквото и да сторят
Прахта ми даже да отвеят из простора.
Повикаш ли ме пак прахта ми ще повтори.
Не мога аз без Теб, Ти всичко си за мене.

Защо ли до забрава хората мечтаят
За дивните хурии и дворците в рая?
О, нека им се сбъдне всичко туй накрая.
Не мога аз без Теб, Ти всичко си за мене.

Юнус ме викат но това не значи много.
Изгаря в огън моята душа у Бога.
На тоя и на оня свят без всичко мога
Не мога аз без Теб, Ти всичко си за мене.

Юнус Емре

Криво дърво в теке не влиза!

The Master speaks...

Когато Юнус Емре бил младеж, веднъж го пратили в текето на Хаджи Бекташ Вели да вземе брашно за селото. Богатите хора давали брашно на текето за бедните. Имало бедни, имало глад, бедните ходели до текето на Хаджи Бекташ и той им давал брашно.

 Хаджи Бекташ Вели бил просветлен, бил много високо духовно същество. Едно уникално същество, бил от Персия. Когато Юнус дошъл в текето, Хаджи Бекташ видял в него капацитет. Видял, че може да се просветне, че може да е дервиш. Но Юнус бил селско момче, не знаел за това. Помагал на селяните. И когато Хаджи Бекташ го видял му казал:

- А бе момче, защо ти е на тебе брашно? Дай да ти дам светлина? Вместо брашно, светлина?

 Юнус се зачудил:  Какво говори сега този човек – какво иска да каже, аз дойдох за брашно тук, не съм дошъл за светлина. Отговорил:

- Аааа, аз дойдох да ми дадеш брашно, не искам светлина.

 Хаджи Бекташ се съгласил и му дал един голям чувал. Качил го на магарето и тръгнал да го носи в селото. По едно време, понеже било горещо, той седнал малко да си почине от пътя, и тогава влязъл в едно състояние като сън, в което сънува Хаджи Бекташ. Сънува светлината, която му дава. Един необятен океан от светлина, любов и щастие – всичко в тази светлина го има. Не е обикновена светлина. Обикновената светлина само ни боде очите, не изживяваме онази любов, с която изживяваме духовно щастие. Обаче светлината, която сънувал Юнус не била като тази, тя била една друга светлина –  Нур Аллах. В тази светлина имала много любов, много блаженство. Тя е всъщност там от където сме дошли – ние идваме от светлината на Бог.

 Тези тела са само взаимствани тук. Временно, за временно ползване преди да се върнем в светлината. Когато се върнал от това изживяване, разбрал какво щастие, какво блаженство, каква свобода и необятност има в тази светлина, че това е истинската нужда на човека: не е брашното, а светлината. Върнал се при Хаджи Бекташ и му казал:

- Слушай, аз май сгреших, ето това брашно, вземи го. Дай ми я тази светлина. Промених си решението. Искам сега да ми дадеш светлината.

 Хаджи Бекташ му рекъл:

 - Добре, но малко късноооо... пропусна момента.

- Добре, казал Юнус, но как да я намеря тази светлина, аз имах сън, в който видях какво ми даваш ти, но как да го намеря сега – сега това ми стана важно, тази светлина, как да я намеря, друго не ме интересува.

 -  Ееее – казал Хаджи Бекташ - тогава трябва да намериш Таптук Емре. Той е шейх, суфи. Трябва той да ти даде тази светлина. Таптук Емре ще ти я даде.

За това се казва Юнус Емре, защото Таптук Емре му е духовен баща. Той е Гуру на Юнус.

Върнал му брашното, казал:

- Носи го в селото и търси Таптук Емре да ти даде светлина.

Така Юнус отнесъл брашното в селото и тръгнал да търси текето, дергата на Таптук Емре, на Шейх Баба. Намерил го и питал:

- Тук ли е Таптук Емре.

 Таптук бил възрастен човек – бил на възраст. Младежът се обърнал към него:

- Праща ме Хаджи Бекташ Вели, да ми дадеш светлината. Каза, че пропуснах при него да я взема и сега ме прати тук, ти да ми я дадеш. Хайде, давай я и да си ходя.

 Таптук го погледнал и рекъл:

- Нееее, янглъж си момче, в грешка. Не си баш, баш. Няма да стане така да ти дам светлината и да си вървиш. Ако искаш светлината, трябва да работиш. Да служиш тук на текето и когато дойде време, аз ще ти дам светлината. Не ти, ти не можеш да я вземеш от мене, ако аз не ти я дам. Не е в твоя капацитет да можеш да я вземеш както си сега. Ще трябва да работиш тук в текето и когато дойде време, аз ше ти я дам.

 Юнус се съгласил:

- Добре, ама какво да правя?

 Таптук му показал една секира.

- Виждаш ли тази секира – вземи я и отивай в планината – сечи дърва и носи за текето. Да се греем, да готвим. Това ще бъде твоята работа, да сечеш дърва.

И така Юнус ходел всеки ден в гората, сечал дърва, носел само прави дървета. Никога изкривени. Веднъж дервишите го питали:

- Абе Юнус, само прави дървета носиш, защо така?

- Тук в теке криво дърво не може да влезе, само право - казвал Юнус.

Ако е изкривено дървото не може в текето да влезе.

Има много голямо познание в тази история. Ако не си прав вътрешно, не може да влезеш в духовната школа. Текето е духовна школа. Суфите наричат това пространство, в което се прави зикър – теке. Това е мястото, където се срещат дервишите. Правят зикър, учат, пеят, срещат се с шейха, с другите дервиши. Това е теке и само право дърво може да влезе в теке. Какво иска да каже?

Ако нещо ти е криво в черупката - не става... Трябва вътрешно да ти е право. Трябва да имаш вътрешна правина. Тогава можеш да влезеш в текето. Защото текето или църквата, това не е материално нещо, това не е направена сграда с един кръст отгоре и с един човек на кръст вътре.

Църквата на Христос е духовната общност. Тя се състои от влюбени в Бог. Духовната общност се състои от влюбени в Бог. Когато са влюбени в Бог, където и да се намират тези хора, когато са заедно, те правят текето, църквата.

Едно време дервишите нямали теке. Първото теке е направено някъде Сирия. Двама дервиши се срещнали и толкова се обичали помежду си, толкова любов имало в тяхната среща, поделили яденето, яли заедно прегърнали се, разделили се с много любов. Видял това един християнски принц, който бил на лов. Бил шокиран от тази гледка. Гледа двама човека, които се срещат, и толкова любов имало между тях, такава топлина, такова единство, че той бил шокиран. Когато единият си отишъл, принцът попитал другия, който останал:

 - Кой беше този човек?

 Той отговорил:

 - Това е мой духовен брат.

 Когато има любов между хората, когато са в една посока към Бог, няма съперничество, няма омраза, всичките гадинки ги няма.

Щом има критика, щом има осъждане един на друг, значи не са духовни братя. Няма любов между тези хора. Кгато са истински приятели в Духа, Божествения Дух, това прави духовната общност. А не: събрали се някакви амбициозни хора и всички искат да идат на Хонолулу и на Хаваи. Това не е духовна общност. Няма любов, няма единство, няма приемане, само осъждане, критика, хладнота. Хората не са в Духа, нямат единство в Духа, нямат любов едни към други. Тази хладнота, този егоизъм в тях, този страх, това безлюбие, това не ги прави духовни. Те са отпаднали от Духа. Могат всякакви истории да правят. Нямат  ли любов, нямат ли приятелство, нямат нищо.

И така, Юнус Емре носел само прави дърва в текето. Години наред служел, цепел дърва, носел в текето, бил посветен на Учителя - на Таптук Емре, накрая това се случило, спуснала се светлината, изживял светлината. Таптук знаел кога се случило.

 Ако Шейх Баба не знае, кой ще знае. Кога си в светлина, кога си в тъмнина, той знае. Въпреки, че не те вижда през цялото време, той знае. Това е смисълът. Защо си с Шейх Баба? Шейх Баба знае. Знае какво се случва. Вижда, вижда това, което ти не виждаш. Иначе защо ти е Шейх Баба? Ти си си супер Шейх Баба, иди си глей си работата. Обаче Шейх Баба вижда това, което ти не виждаш и те води в посока, където ти не си стигнал. Това е смисълът на Шейха. На Учителя, на Гуру. Иначе кой да му е Гуру? Някой, който знае да чете от книга, или който се прави на велик? Това не е достатъчно, той не вижда. 

 Таптук Емре бил истински шейх, а Юнус бил истински дервиш. Не били фалшиви. Не били любовна афера на двама измислени образа. На две фантазии.

Таптук бил просветлен, Юнус бил истински посветен. Имал смирение, имал любов. Имал посветеност, имал служене, бил готов да се откаже от своят егоизъм, за да изживее светлината. Ако не си готов да се откажеш от твоя егоизъм, от твоя еготрип, не можеш да изживееш светлината!

И така Юнус изживял тази светлина, случило се и Таптук знаел. Казал му:

- Сега ти изживя светлината, случи се. Аз знам и ти знаеш. Ти знаеш, че знам и аз знам, че знаеш. Защото в светлината сме едно. Сега трябва да идеш да намериш твоето теке. Да направиш твое теке, ти да шириш светлина.

Юнус рекъл:

- Шейх Баба, къде да го намеря моето теке, къде е моето теке?

 Таптук Емре носел бастун, не можел да ходи, подпирал се с бастун. Хвърлил бастуна във въздуха и бастунът изчезнал – няма го. Казал:

- Където намериш бастуна на шейха, там ще е твоето теке.

 Юнус тръгнал из Анадола, из Турция да пее. Да свири на саз и да пее. Той бил неграмотен селянин. Турски селянин. И за това турският народ го обича, той е изобщо една личност, най-обичана от народа.

Кану

Не съветвай онези, които не са влюбени

Не съветвай онези, които не са влюбени. 

Нелюбящите, като животните, не могат да разберат. 

Не се отдалечавай от мъдрите, 

но избягвай плитките. 

Тези, които не могат да дават, разочароват Бог. 

Те не могат да видят Лицето Му.

Не губи времето си със сиви гълъби,

които общуват с молци

и избягват дълбоко спускащия се гмуркач.

Сокол и Крал, всеки възхвалява другия.

Дори и немощен сокол е все пак сокол.

А ако миеш тъмен камък петдесет години,

няма да го трансформираш истински.

Скритото слънце, Мохамед, промени външността си.

Някои казват, че е умрял. Но той никога не е.

Юнус, не бъди глупав, смеси се със зрелите.

Глупак, който говори за духовни неща, е все още глупак.

Юнус Емре