Непосаденото дърво

Живял някога един човек. Той не бил богат, изкарвал си прехраната с честен труд и много обичал да прави добро. Веднъж решил да посади фиданка на един кръстопът.

"Някой ден ще си ида от този свят - мислел си човекът, - но дървото, което посадя, ще остане след мен. Ще се разлиства всяка пролет, а през горещото лято изморени пътници ще отдъхват в сянката му. Да бях по-богат, повече бих направил за хората, но..."

Захванал се човекът да копае. Докато копаел дупката, в която да посади дръвчето, ударил в метал. И, какво да види - сандъче, пълно със злато и скъпоценни камъни. Човекът се зарадвал от сърце:

- Ех, какви добрини мога да свърша сега!
Грабнал сандъчето и хукнал към къщи.

Но както често се случва при подобни обстоятелства, отдал се на охолен живот и добрите му намерения потънали в забрава. Човекът станал безчувствен към хорските мъки и неволи. И понеже готовите пари бързо свършват, той не усетил как всичко похарчил и така на стари години нашият човек се докарал до просешка тояга.

Намерил последен пристан в една стара схлупена колиба. Настигнала го болест и го тръшнала на легло. В агония от треската, човекът сънувал как върви през пустиня, а слънцето безмилостно грее като огромна златна монета.

Чувствал се хванат в огнен капан и мечтаел за зелена сянка, в която поне за миг да се скрие от палещите лъчи. Впуснал се в бяг с последни сили, с надеждата да достигне оазис. И тогава внезапно осъзнал, че така и не посадил онова дърво...