Контрол на ума

Ученик: Как да контролирам ума?

Махарши: Ако Себето е осъзнато, няма ум за контролиране. Себето засиява, когато умът изчезне. За осъзнатия, независимо дали умът е деен или бездеен, съществува само Себето. Защото умът, тялото и светът не са отделни от Себето и не могат да останат извън него. Могат ли те да бъдат друго освен Себето? Когато човек съзнава Себето, защо му е да се безпокои за тези сенки? Как те могат да засегнат Себето?

У: Ако умът е просто сянка, как тогава човек да познае Себето?

М: Себето е сърцето, самосияйно. Светлината възниква от сърцето и стига до мозъка, който е седалището на ума. Светът се вижда чрез ума, така че ти виждаш света чрез отразената светлина на Себето. Светът се възприема чрез акт на ума. Когато умът е осветен, той съзнава света; когато не е осветен, той не съзнава света.

Ако умът е насочен навътре към източника на светлина, разпознаването на обекти бива прекратено и засиява единствено Себето в сърцето. Луната свети с отразената светлината на слънцето. Когато слънцето залезе, луната е полезна за виждането на обекти. Когато слънцето изгрее, никой не се нуждае от луната, макар че нейният диск е видим на небосвода. По същия начин стоят нещата и с ума и сърцето. Умът е полезен благодарение на неговата отразена светлина. Той се използва, за да се виждат обекти. Когато бъде насочен навътре, той се слива с източника на светлина, който сияе от само Себе си, и тогава умът наподобява луната през деня.

Когато е тъмно, за да имаме светлина, ни е необходим фенер. Но когато слънцето изгрее, няма нужда от фенер; обектите са видими. Също така, не е нужен фенер, за да видиш слънцето; достатъчно е да насочиш очите си към самосияйното слънце. Така е и с ума; отразяваната от него светлина е необходима, за да се виждат обекти. За да се види сърцето е достатъчно умът да се обърне към него. Тогава умът вече не е нужен, а сърцето е самолъчезарно.