Хората се превръщат все повече и повече в роботи

Coming soon...

"Му" - сборник с дзен истории и извадки от лекции на Кану - Перица Георгиев..

Книгата е в печатницата

Ментализация, компютризация на съществуването... Хората някак губят контакт с онова, което ги обкръжава и почват да живеят в един компютърен свят, в свят на видео игри. Така и войната се превръща в нещо такова – идат на самолет, има таргет, натискаш едно копче – умират много хора.

Не може в такъв свят, в който има такава липса на състрадание, таква липса на единство от който и да е  тип, да бъде успешен и да бъде хармоничен, да бъде истински, да бъде много добре. Не го виждам като много добре такъв свят, в който можеш да убиеш много народ с едно натискане на копче, zащото някой ти е казал и ти си като робот – извършваш, нямаш лично съзнание – ти само извършваш нещо.

Хората почват да се превръщат все повече и повече в роботи. Роботизират се. Те са роботизирани, обаче все повече започват да приличат на роботи. Почват да губят качества на съзнание, качества на близост, на състрадание. Едно отчуждение, което е в прогрес, и което е почнало още преди доста време – но става все по-дълбоко и по-дълбоко.

Роботизацията е убиване на възможността за осъзнаване. Роботизацията е унищожаване на възможността за осъзнаване. Колкото по-механични ставаме, и колкото повече роботлайк действаме, толкова по-малко сме осъзнати. По-малко емоции изживяваме, ставаме хладни и само вършим неща, в които не участваме. И това е като "непривързаност"– някои го смятат. За мен това не е непривързаност, а роботизация, и тая роботизация прихваща от компютрите. Защото, ако твоят ум непрекъснато общува с едни роботи, дружи непрекъснато с едно роботско съзнание, ти ставаш все повече робот. Ставаш все повече компютър. Ти влияеш на компютъра, ама и компютърът ти влияе на съзнанието. Не мислите ли, че има такова нещо?

Как компютърът на някакво несъзнателно ниво ти влияе и те роботизира. И колкото по-дълбоко си влязъл в компютрите, ти ставаш все по-дълбоко роботизиран в себе си и по-малко се осъзнаваш. Ставаш едно хладно същество. Уж положително, ама хладно. Казвам уж положително, защото не е истинска любов това.

Уж положителността не е положителност. Положителността, е една машина – пак машинално, пак не участваш в това. И така все едно егото оцелява – да не се наранява, да не влиза в конфликт, да не изживява  крайни емоции. И си мислиш, че си просветнат, а всъщност си компютризиран. Да, това е опасността на интелекта, от компютризиране на интелекта. Абсолютно влияние, абсолютно влияние. Трябва да осъзнаем тая възможност.

Аз не съм срещу компютрите, обаче осъзнавам как компютрите по някой начин влизат в психиката, ставаш зависим от тях. Човек без компютър все едно не е човек. Липсва ти нещо – крак, задник ти липсва. Няма ти го компютъра – без мобилен, без компютър ти си инвалид. Трябват ти тия патерици за да живееш, да се усещаш, че живееш. Имаш мощ, имаш влияние, че можеш да действаш, можеш да влияеш. Дават ти мощ. На някои ще им дадат някаква пробивност, обаче затова му взимат всички животни сокове и почват да го компютризират. Ако дадеш нещо, не може да не ти дадат нещо. Винаги има взаимност. Затова Гуру наричаше интернет – "евилнет".

Проповед на Басуи върху Единния Разум (One Mind)

Ако искате да се освободите от страданията на самсара, вие трябва да научите прекия път, по който да станете Буда. Този път не е нещо друго, а осъзнаване на собствения ви Разум (Mind). В такъв случай какво е този Разум? Това е истинската природа на всички живи същества; природа, която е съществувала преди нашите родители да се родят, което ще рече – и преди нашето раждане, и която съществува и в този момент, неизменна и вечна. Затова тази изначална природа се нарича „Лице на човека, преди неговите родители да са били родени. 

Този Разум е изначално чист. Когато ние се появим на света, тази природа не е новородена, а когато умрем тя не загива. Тя няма признаци на мъж или жена, нито е оцветена в нюанси на добро или зло. Тя е с нищо несравнима, затова се нарича природа на Буда. И все пак безбройни мисли произлизат от тази Себе-природа (Self-nature), както вълни се надигат в океана, или като отражения, сменящи се едно-друго в огледало.

Ако желаете да осъзнаете собствения си Разум, трябва, преди всичко, да се вгледате в източника, от който извират мислите. По време на сън или когато работите, когато стоите, или когато седите, задълбочено се питайте: „Какво е моят Разум?”, с неотслабваща решимост да намерите отговор на този въпрос. Това се нарича обучение или практика, или стремеж към истина, или жажда за осъзнаване. Това, което се нарича дзадзен, не е нещо друго, а вглеждане в своя собствен Разум. По-добре е самоотвержено да търсиш своя собствен Разум, отколкото всеки ден да четеш и декламираш многобройни сутри и дхарани безброй години наред. Такива старания, които не са нещо повече от формалност, принасят някои заслуги, но с времето си те губят своята сила и вие отново ще трябва да изпитате страданията на Трите Пътя на Злото (Three Evil Paths). 

Тъй като търсенето на своя собствен Разум води в крайна сметка към просветление, тази практика е необходима предпоставка към това да станеш Буда. Няма значение дали сте извършили десетте порочни постъпки или петте смъртни гряха – ако промените Разума си и постигнете просветление, незабавно ще станете Буда. Но не прегрешавайте и не чакайте спасение чрез просветление (от последствията на своите собствени действия), защото, нито просветлението, нито Буда, нито някой от патриарсите може да спаси човек, който в своите заблуди върви към дъното по пътя на порока.

Представете си дете, което спи редом със своите родители, и на което се присънва, че го бият или че е тежко болно. Родителите не могат да помогнат на детето си, колкото и силно да страда то, защото никой не е в състояние да проникне в съновиденията на друг човек. Но, ако детето се събуди, незабавно ще се избави от тези страдания. По същия начин, този, който осъзнае, че неговият собствен Разум е Буда, мигновено ще се освободи от страданията, които произтичат (от непознаване на закона) на неспирните промени „живот-смърт”. Ако Буда би могъл да попречи на това, нима би позволил дори на едно чувстващо (sentient) същество да попадне в ада*. Без Себе-осъзнаване е невъзможно да се проумеят такива неща.

*Това, което се подразбира, е, че Буда не е свръхестествено същество, което може да ни предпази от пропадане в ада, като ни дари с просветление и че просветлението, чрез което можем да се спасим от такава участ, се постига само по пътя на собствените ни усилия.

Що за господар (master) е този, който в този сегашен момент различава с очите си цветове и дочува с ушите си гласове, който в този миг повдига ръце и движи крака? Знаем, че това са функции на нашия собствен Разум, но никой не знае как точно това се случва. Възможно е да се твърди, че зад тези действия не стои никаква същност, но очевидно е, че това не става самопроизволно. И напротив, може да се предполага, че те са следствие на някаква същност, но така или иначе, тази същност е невидима. Ако човек признае, че този въпрос няма решение, всички опити да се върви (към отговор) по пътя на разсъжденията (reason) ще се прекратят, и човек напълно объркан, няма да знае какво да прави. В този благоприятен момент неговото желание да стигне до отговор все повече се усилва и усилва, без да чувства умора, безгранично. Когато това задълбочаващо се само-разпитване достигне самото дъно и това дъно не издържи и се продъни, не остава ни най-малко съмнение в това, че собственият ни Разум сам по себе си е Буда, че е Вселена на пустотата (Void-uniwerse). И тогава няма да има притеснения по повод живота и смъртта, нито истина, която да се търси.

В съня си е възможно да се заблудите и да загубите пътя за дома си. Питате някого да ви каже на къде да вървите или се молите на Бог или на Буда да ви помогне, но все едно, не можете да се приберете у дома си.. Но щом се събудите от съня си, виждате, че лежите в своето легло и че единственият начин да намерите дома си е бил да се събудите. Такова духовно пробуждане се нарича връщане към началото (return to the origin) или прераждане в рая. Това е разновидност на на вътрешно осъзнаване което може да бъде придобито с помощта на определена практика.Всеки, който обича дзадзен и прави усилия в практиката си, било то като монах, било като мирянин, може да достигне тези висоти. Но дори такова (частично) пробуждане не може да се постигне, освен по пътя на практикуване на дзадзен.. Ще допуснете сериозна грешка обаче, ако предполагате, че това е истинско просветление, при което не остават ни най-малки съмнения в неговата автентичност. Бихте заприличали на човек, който намерил бронз, се заблуждава, че намерил злато.

След такова осъзнаване питайте се още по-интензивно така: „Моето тяло е като призрак (phantom), като мехурче в поток. Моят разум (mind), вглеждайки се в себе си е така безформен, каквото е празното пространство, и въпреки това там някъде се възприемат звуци. Кой е този, който ги чува?” Ако се разпитвате по този начин, при пълно потапяне, без нито за миг да отслабвате своите усилия, вашият разсъдък (rational mind) в края на краищата ще се изчерпи и само питането на най-дълбоко ниво ще остане. Накрая вие ще престанете да осъзнавате тялото си. Вашите закостенели представи и понятия ще изчезнат след това абсолютно, изчерпателно само-запитване, така както последната капка вода от пробит съд и съвършеното просветление ще последва, както цветове се разтварят на суха вейка.

При такова осъзнаване вие постигате истинско освобождение. 

Но даже и сега повторно отхвърлете това, което сте осъзнали, обръщайки се отново към субекта, който осъзнава, т. е, към самото дъно и решително вървете напред. Тогава природата на вашето „аз” ще стане още по-ярка и прозрачна в степента на изчезване на вашите измамни (delusive) чувства, подобно на скъпоценен камък, засияващ след повторна полировка, докато не озари цялата вселена. Не се съмнявайте в това! Ако вашата устременост е твърде слаба, за да ви доведе до това състояние в този ви живот, вие ще постигнете Само-осъзнаване по-лесно в следващия, при условие, че ще продължавате това само-запитване до самата си смърт, така както свършената наполовина работа вчера ще бъде довършена по-лесно днес.

В дзадзен не презирайте, но и не „обгрижвайте” възникващите мисли, а само изследвайте своя собствен Разум (Mind), непосредствения източник на тези мисли. Трябва да разберете, че всичко, което се появява във вашето съзнание (consciousness), или е видяно от вашите очи, е илюзия, нямаща под себе си никаква здравa основа. Затова не трябва, нито да се страхувате от такива явления (phenomena), нито да се поддавате на тяхното очарование. Ако съхраните разума си така празен, както празно е пространството, незамърсен от странични за него неща, никакви зли духове не биха ви смутили, даже на смъртното ви легло. Но докато сте в дзадзен не пазете в главата си и тези съвети. Трябва сами да се превърнете във въпроса: „Какво е това Разум?” или „Кой е този, който слуша тези звуци?”. Когато осъзнаете този Разум, тогава ще разберете, че той е самият източник на всички Буди и на чувстващите същества (sentient beings). Бодхисатва Канон е наречен така защото е придобил просветление възприемайки звуците (т. е, разпознавайки техния източник) на околния свят.

Докато работите, докато почивате, не преставайте да се опитвате питайки се да осъзнаете, кой е този, който слуша. Макар вашето самозапитване да е станало почти неосъзнато (unconscious), няма да успеете да откриете този, който слуша и всички ваши усилия ще бъдат напразни. И все пак звуци ще се чуват, затова продължавайте да се питате на още по-дълбоко ниво. Накрая и последната следа от себе-възприятие (self-awareness) ще изчезне, и вие ще се почувствате като безоблачно небе. Вътре в себе си няма да намерите „Аз”, нито ще откриете някой, който да слуша. Вашият Разум e подобен на Празнота, но не съществува нито едно местенце, което може да се каже, че е празно. Това състояние често се бърка със Себе-осъзнаване (Self-realization). Затова продължавайте да се питате още по-интензивно: „Кой е този, който слуша?” Ако отново и отново се задълбавате в този въпрос, забравяйки за всичко останало, ще изчезне даже и чувството за празнота, и вие ще престанете да възприемате каквото и да било – освен „непрогледна” тъмнина. Не спирайте дотук, продължавайте да се питате с всички сили: „Кое е това, което слуша?”. Въпросът ще бъде приключен само когато вашето питане бъде напълно изчерпано и тогава ще почувствате себе си като човек върнал се от света на мъртвите. Ще се срещнете лице в лице с всички Буди и Патриарси от всички вселени от миналото и настоящето. 

Проверете се с този коан: „Монах попитал Джошу (Joshu): „В какво е смисълът на идването на Бодхидхарма в Китай?”. Джошу отговорил: „В гората – дъб!”. Ако и след този коан във вас остане и най-малко съмнение, продължавайте да се питате: „Кое е това, което слуша?”.

Ако не постигнете осъзнаване през този си живот, кога може да се случи това? Когато умрете няма как да избегнете един дълъг период на страдания в Трите Пътя на Злото (Three Evil Paths). Но какво е пречка за осъзнаването? Нищо друго, освен вашият половинчат стремеж към истината. Помислете за това и се напрегнете до крайния предел.

Басуи (Bassui Tokusho (抜隊 得勝, 1327–1387)).

Превод Shi Jian 岁月香站隱士

Може ли човек да няма никакви желания?

Хуей Шъ попитал Джуан Дзъ:
— Може ли човек да не чувства съвсем нищо, да не изпитва никакви желания?
— Може, — отвърнал Джуан Дзъ.
— Но можем ли тогава да го наричаме човек? — попитал Хуей Шъ.
— Ти не разбираш какво е това чувство, — отговорил Джуан Дзъ. — Говоря за човек, който не вреди на своето тяло, поддавайки се на страсти. Той приема живота какъвто е и му позволява да протича по своя път.
— Но ако той не подобрява това, което му е дадено от живота, как може да прояви себе си в този свят?
— Дао го е направило такъв, какъвто е, Небето му е дало тяло, а самият той, не поддавайки се на страсти, не причинява вреда на тялото си. Това е всичко! А ти привързваш духа си към външни вещи, които нямат отношение към теб, а вътрешно изтощаваш жизнената сила ци. Облегни се на едно дърво и пей! Облакъти се на масичката и спи! Небето ти е дало тяло и го е напълнило с живот, а ти уморяваш тялото си в безкрайни ненужни спорове и разговори.

МЕДИТАЦИЯ И СЪСРЕДОТОЧЕНОСТ

„В нашето Учение „да седиш” означава, че нямаш никакви препятствия и не възникват мисли при никакви външни обстоятелства и условия. „Медитация” (чан) означава вътрешно съзерцание на собствената изначална природа и отсъствие на вълнение.
А какво означава медитация и съсредоточеност? „Медитация” се нарича отказът от външни признаци, а „съсредоточеност” – вътрешното спокойствие. Ако съществува привързаност към външни признаци, вашият ум няма да бъде спокоен: ако съществува отказ от външни признаци (на нещата), то умът ще бъде спокоен и вашата изначална природа ще бъде естествено чиста и съсредоточена. Щом като човек започне да се опира на външните обстоятелства, възниква движение, а движението предизвиква безпокойство. А ако се откажеш от външните признаци, това вече ще бъде медитация (чан); ако запазиш вътрешното си спокойствие, това ще бъде съсредоточеност – самадхи.

Следователно освобождаването от привързаността към външните обекти е медитация – чан, а запазването на вътрешно спокойствие – съсредоточение – самадхи. Затова се казва „медитация” и „съсредоточеност”. Когато съзерцавате собствената си природа, вие ще съзрете собствената си чистота, като се занимавате с практиката на самоусъвършенстване ще съзрете тялото на Буда в собствената си природа и собствените ви деяния ще станат деяния на Буда. По този начин, работейки върху себе си, вие ставате Буда.”

Хуейнън
Шести патриарх на дзен

Дзен бабичка

Учителят Хакуин често говорел на учениците си за старицата, която държала малка чайна наблизо. 

Хвалел я и винаги подчертавал дълбокото й разбиране на Дзен. Заинтригувани от разказите му, учениците редовно ходели в чайната да видят старицата.
А тя можела веднага да познае кой се е отбил при нея да пийне чай и кой е дошъл да се запознае с нейното разбиране за Дзен.
На първите гости любезно сипвала чай. 

Вторите молела с тих шепот да минат зад паравана. 

Щом се озовавали там, бабата ги удряла с една делва. 

Деветима от десет не успявали да избегнат удара й.

...

Какво друго е умът...

Какво друго е умът, ако не този полъх в клоните на бора, нарисуван с туш.
Иккю

Всичко е въпрос на формулировка

 Kатолически монаси питали папата:

- Отче, може ли да пушим по време на молитвата?

- Не може!

Добре, което не може - не може. Монасите послушни, не пушели по време на молитва. Арно ама един ден се случило да идат в друг манастир и там какво да видят - монаси от тоя манастир хем се молят, хем си пушат.

- Е, как бе така става? За вас може, за нас не може. Ние питахме папата, и на нас не ни разреши. Защо на вас ви е разрешено?

- А вие какво точно питахте?

- Е, ми питахме - дали може да пушим по време на молитва.

- Вие не сте задали правилния въпрос. Ние питахме така: - Отче, може ли докато пушим, да се молим? 

Недейте да бъдете крадец в колибата на Рьокан

Искате ли я да ви разкажам една приказка?

Си бил еднаж еден дзен монах. Се викал Рьокан. Рьокан. И една нощ медитирал в колибата. Имал колиба во полето и тамо живеел. Бил много беден. Немал почти нищо во колибата, нищо немал по-точно. Немал ни храна, ни дрехи, нищо. Имал само едно одело, со кое се завивал и медитирал во него, завит во това одело. И гледал во пълната луна.

Сигурно во Япония, кога е пълна луната, се гледа много голяма. Не сум бил, ама предполагам. И медитирал по цяла нощ на луната, во тишината на нощта. Гледал луната и така медитирал. Цяла нощ во тая тишина. Немало такви барабани, пълна тишина. Било ладно и пълна луна и медитирал. Това било толкова красиво, тая лунната светлина била много длабоко успокояваща, носела щастие. Кога гледаш во луната, пълната луна, цялата енергия, цялата вода иде нагоре и ти е повдигната енергията. Буда се просветнал на пълнолуние. Се родил на пълнолуние, се просветнал на пълнолуние, умрял на пълнолуние. Всички важни неща на пулнолуние се случили на Буда. Така да Рьокан медитирал на тая пълна луна от колибата. Било отворено, така завит во оделото. И во колибата през нощта влегол един крадец и почнал да търси нещо да открадне. Рьокан не дал никаков знак, дека го забелезал крадецът. Крадецът търсел нещо, да намери нещо да открадне. Обаче не намерил нищо. Тази колиба била празна. Единствено нещо кое имало ценност било това одело на Рьокан. И Рьокан го свалил оделото и му го дал на крадеца. И крадецът го грабнал оделото и побегнал от колибата. И после Рьокан воздивнал и рекол:

— Ех да можех да му я дам тая луна.

Немойте да бидете крадец во колибата на Рьокан. Ке я пропуснете Луната. Ке отидете со оделото.

Медитирайте на тая дзен история. Хората са крадци, искат нещо да чопнат, да вземат. Обаче хващат нещо материално. Учителят неможе да им сподели красотата, любовта, светлината на луната. Това, което не може да се докосне, не може да се пипне, не може да се види от тъпите очи на крадеца, който търси материално нещо. Он не може да види пълната луна и да изживее красотата на нощта. Боровете, полъхът, кой шумоли во клоните на боровете през нощта. Не може да я почувства тая необятност, тая тишина, това длабоко спокойствие. Това го изживяват само медитиращите. Го изживяват само хора, кои се отказале от привързаността, от страховете си и от желанията. Що страховете идват со желанията. Желанията идват со страхове. Имаш желания, има страх, дека нема да ти се изпълни желанието. И страх имаш, привързаност за той, за оной – страх. Ке го изгубам това, за кое сум привързан. Страх. Ке ми го земат оделото. Крадецот ке земе оделото, ама нема да види луната. То е много длабока история за човечеството.

Хората откраднаха оделото на Буда, обаче не я видоа неговата Нирвана. Не я изживяха. Неговата Нирвана, неговият екстаз. Неговото нещо остава скрито за сетивата. За хора привързани за тяхния ум, и алчни, и уплашени не можат да видят светлината на Буда. Не може да изживеят. Не е възможно за тях. Тия живеят во материалните желания, во страховете, во притесненията. Они не могат да се радват затощо са привързани, длабоко привързани и уплашени. Тоя длабок страх и привързаност идва страданието. Страданието се ражда от длабоката привързаност за телото и страх от смъртта. И от това описване со телото са и описванията со всички отношения. Моята майка, моето дете, моят син, моята дъщеря, какво ке биде со моето тело. Защо нашите отношения са телесни. На ниво на матрикс то е абсолутно обусловено. Вси1ки тея отношения телесни ни обуславят внасят страх во нас дека ке ги изгубим тея работи, дека ке изчезнеме ние, дека нашите близки ке изчезнат, нали?

Имаме страх. Някой вика – Аз не се страхувам от смъртта, аз дека ке умрам, а се страхувам дека моите близки ке умрат. Поради тия страхове ставаме несензитивни. Страховете ни отнемат сензитивност. Защото тези страхиве ни обсебват несъзнателната част на ума и цело време бръмчат. Дури да не ги хващаме, дури да викаме – не аз съм спокоен, тамо нейде в мазето некой ръмжи. Не го виждаме, не знаеме за него, викаме – не аз немам страх, ама во мазето… Во мазето детето ръмжи. Нещастно.

Не го виждате детето во сърцето, що детето е во мазето. На кой му е детето во мазето, не го вижда детето во сърцето! Амин!

Най-накрая ти си самият Буда...

Всяка идея за себе си, всяка представа, която имаш, всяко описване с егото ти е препятствие да изживееш кой си ти. Всички неща пречат, само са препятствие. Трябва да си готов да изоставиш всичко, изцяло. Целият его трип комплект, да не се страхуваш. Страхът е едно от главните препятствия да изоставиш. Защото страхът – как ще се просветнеш ако ме няма. Имаш някаква идея за просветлението и как може да се просветна без мене. Без егото. Ти очакваш и ти и егото и двамата просветнати. На златен трон и ги обожават. Не става. Това не е просветление, това е еготрип, това е макио.

За това често цитирам за Мумон, който медитирал в храма на фиджи. Дзен, седял в зазен и всеки път като влезел в по-дълбоко състояние, идвали патриарсите и го повдигали на носилка. Започвали да го възхваляват като новия Буда. Всички патриарси на дзен носят новия Буда - Мумон.

И когато имал това изживяване, той ставал и скачал в леденото езеро  и вече не бил Буда. Ставал смръзнат човек. Мумон. Изчезвала илюзията, халюцинацията, че е Буда. Идеята, че си Буда външно е халюцинация. Това не е изживяване на сатори, на кеншо. Това е умът, пак ти прави номер, пак ти слага роля - ти си Буда, като фигура седиш съвършено, медитираш, идват патриарсите и те възхваляват. Най-накрая ти си самият Буда...

Това е величието на този човек, защо го споменавам Мумон, защото имал достатъчно будност да осъзнае, че халюцинира. Това е много голяма будност. Това е умът, подсъзнанието има записки. Например Мумон искал да се просветне, иска да стане Буда, но не го изживяввал това, а само външно го изживявал. Имал желание да стане Буда. Имал желание да го възхваляват патриарсите, да бъде най-висшият. Това е желание на всяко его, всяко его иска да е Кришна, да е Буда.

И когато дойде в хладното, като скочи, Буда изчезва. Той не медитирал, той халюцинирал, той е в халюцинация, пещерата на Мара - на демона. Така много пропаднали като мислили, че медитират и във вътрешния свят се омъжват, се женят с някой, или идва някой им дава нещо и дрън дрън си халюцинират всякакви глкупости и си вярват в това. Той просто чупи филма. Той разбира, че това е от него, че е от неговото его, че той иска да е Буда и за това има такава халюцинация. То е като някакъв навик.

След това изживяване Мумон се просветнал. Той се къпел в хладното езеро, се къпел и накрая наистина се просветнал, изживял наистина сатори, станал Буда. Сега е истински, не като халюцинация. Може да се каже, че неговото подсъзнание знаело, че той ще се просветне. Давали му се знаци за това. Но ако се е хванел за това с егото, нямало да го изживее. Щял да отиде в съвсем друга посока. То е като изпитание за него. За това трябва тази будност. Трябва будност. Някаква вътрешна будност, да не се хващаш за ония всички неща, които подсъзнателно егото ти ги прожектира, и ти ги ядеш, да се тровиш и да падаш пак в капана на егото. Трябва някаква вътрешна будност.

Защо говоря за Мумон – много го харесвам този човек. Не само, че се просветнал. Това е добре, че се е просветнал. Написал сбирка от коани. „Мумон Кан” се казва. Вратата без врата. На мен ми беше любимата книга едно време. Много четях от тези коани на Мумон. Там го има коанът – „дали кучето има природата на буда – му”. И има коментари на Мумон на този коан. Прекрасна книга. На един истински просветнат дзен Учител - Мумон. Защото те разбират колко е трудно да се освободиш от този капан на егото.

 Из лекция на Кану

Дзен думи на Yongjia Xuanjue (665–713)

Ходенето е Дзен, седенето е Дзен;
Говорейки или мълчейки, активни или спокойни, същността е в мир.
Дори и с лице към меча на смъртта, умът ни е безразличен;
Дори пиейки отрова, умът ни е спокоен.

Walking is Zen, sitting is Zen;
Speaking or silent, active or quiet, the essence is at peace.
Even facing the sword of death, our mind is unmoved;
Even drinking poison, our mind is quiet.

Song of Enlightenment
Yongjia Xuanjue (665–713)

Буда и вдовицата

Из лекция на Кану 

Буда дошъл в едно село. Имало една жена, чийто син умрял – малко дете, починало. Била вдовица. Единственото й дете е умряло. Много тежка ситуация! Синът! Жената плачела, ридаела. От някъде чула за Буда, че е някакъв светия, че може да прави разни чудеса, може би може да й помогне. И отишла при Буда с детето.

- Можеш ли да направиш нещо за моето дете? Няма да имам друго дете. Аз съм вдовица.

 В Индия вдовиците не могат да се омъжват. Ако умре мъжа – край. Вдовиците нямат рейтинг в Индия, пропада им бизнеса, в смисъл не могат да се омъжат повторно. Буда й рекъл:

- Мога да направя нещо само при едно условие: ако ми донесеш семе от горчица от къща, в която никой не е умрял!

И тя тръгнала да търси из града, из селото! От една къща в друга, търси семе от горчица. Търсела, търсела, но всички и отговаряли:

- Имаме семе от горчица, можем да ти дадем колкото искаш, не едно семе. Можем и много семена да ти дадем. Обаче, тука умря дядото, тука умря тоя - оня – все някой умрял в къщата.

Просто нямало къща, в която някой да не е умрял. Във всяка къща някой е умрял. Неизбежно е! Този факт не можем да го прескочим. Във всяка къща, във всяко семейство, няма такова нещо. Дядото, прадядото, тоя - оня, когато дойде, някой напуска.

Жената не намерила семе. Търсейки обаче, осъзнала абсурдността на своето търсене. Осъзнала нещо. Спряла и си рекла:

- Какво да търся, да върна живота на детето, когато то пак ще умре? Или аз ще умара и пак ще бъде същото! Не можем да избегнем някои факти. Най-добре да потърся нещо друго от него.

Отишла при Буда. Той й се усмихнал:

- Намери ли семето?

-Такова семе, добре знаеш, няма – това го разбрах. Разбрах посланието. Можеш ли да ме научиш да медитирам? Можеш ли да ми помогнеш да медитирам, за да открия онова, което е вечно в мене, това, което е оттатък смъртта, да открия Истината? Мога ли да стана твой саняси, мога ли да стана твой посветен? Да открия вечното, това, което не е умира?

 Буда й дал посвещение в медитация.

                                               ***

Да откриеш вечното или човек, когато открие вечното, той не може да умре. Смърт не съществува за този, който е открил вечното, дори и да умре тялото. Буда напуснал тялото, всички напуснали тялото, обаче като го откриеш вечното, смъртта е на много по-ниско ниво от самадхи.

Смъртта е като да съблечеш една дреха и да я сложиш някъде. Не те боли изобщо. Ако знам, че вечното живее под тази дреха, какво има да се страхувам да я сваля. Няма страх, защото няма привързаности.

Привързаността към преходното твори страх, защото сме привързани и се появяват много желания. Това е есенцията на нашето страдание, това е учението на Буда. Четирите благородни истини:

Животът е страдание.

Човек страда поради привързаностите и затова, всъщност, се страхуваме да напуснем. Защото сме привързани за този свят, за тялото. И ако трябва да напускаш, е много гадно.

Казват ти:

- Хайдеее!

- Ааа, чакай! Не съм си написал домашната задача!

- В следваща инкарнация ще си я запишеш, в тая си пропуснал!

- Искам да стана много богат!

- Хубаво! Планът ти е много добър, обаче гитти![1]

                                               ***

Като дойде момента, ние не го избираме, не се знае кога ще дойде. Винаги  може да се промени. То е такава игра! Има хора, които са отишли на бойното поле и край, ще умрат. Обаче са се върнали! Има хора, които не са били на бойното поле, седели са си в къщи и се блъснали в нещо и са умряли. Каква логика има?!

---

1 Свърши, замина, край

...защото това са същите хора

В едно село проповедникът, свещеникът бил починал и хората нямали свещеник. Имало един дзен-монах в близост. Те отишли при него и му рекли:

- Ти дръж проповед, вместо свещеника.

Той се съгласил и държал проповед.

Първият ден, когато държал първата проповед, се струпало цялото село, даже от другите села дошли да чуят, и проповедта. Била страхотна - такова нещо не били чували. Всички останали във възторг. 

На следващият път, когато държал проповед, пак дошли доста хора, обаче той казал същите думи, дума по дума абсолютно същите. И хората били разочаровани и много от тях третия път не дошли -Той пак същото ще каже.

Третият път дошли само най-любопитни хора – японците все пак са доста упорити хора и все пак дошли някои. Обаче той казал същата проповед, абсолютно същата, третият път.

 Четвъртият път почти никой не се осмелил да дойде. Обаче дошъл някакъв човек от любопитство, да види дали той в празната стая ще изнася същата проповед. Монахът почнал да изнася същата проповед и човекът излязъл, естествено, от стаята, да не го слуша повече, защото то е скучно, да слушаш цял ден едно и също, което знаеш предварително какво ще каже.

 И когато му свършила проповедта, той се върнал, за да го пита дали ще изнася пак същата проповед, защо го прави това, какво са сгрешили хората, защо изнася все едно и също? То е скучно!

Монахът рекъл:

- Аз изнасям същата проповед, защото това са същите хора. Докато те са същите, аз ще изнасям същата проповед. Когато тия хора станат други, аз ще изнеса втората проповед. Обаче докато не се променят, аз не мога да изнасям друга проповед, защото тия хора все още са за първата проповед.

                                                                     ***

Милиони пъти и да го повториш нещо, умът на човек мисли, че го разбира. И мисли:

- Сега това е скучно! 

Из лекция на Кану