Аз дойдох от вечността, облякох се с кожа и кости и се нарекох ‘Юнус‘

Времето на Юнус

Светът, в който бил роден Юнус Емре, бил управляван от селджукските турци, с център Коня (Икониум). Коня и заобикалящата област на Анатолия станали убежище за много хора от Централна Азия, които побягнали от грабежите, унищожението и смъртта, причинявани от монголите. Сред тези хора били велики учени и светии, понеже Централна Азия, особено в областта на Бокхара, Самарканд и Ташкент, е развила културна класа, която може да съперничи на която и да е по света. Двама, които дошли от Централна Азия, били Мевляна Джелалудин Руми, несравнимият поет и духовен учител, и Хаджи Бекташ Вели, основателят на популярен, провинциален ред на суфи, бекташите, с които Юнус бил свързан.

Влиянието на тези двама мъже дало дълбоко отражение в хода на историята. Руми, учен мистичен поет, философ на Космическата Любов, черпел от ежедневието на хората, за да обясни най-дълбоките мистерии. Пишейки на персийски, неговото най-голямо влияние било върху образования, културен градски елит. Хаджи Бекташ предавал подобна енергия на Любов и хуманизъм, но на различни хора: провинциалните селяни на Анатолия, фермери и пастири, които живеели в малки села сред сухата и често планинска земя.

Ахмед Ясави, друг суфи от Централна Азия, бил първият, който използва турския език като литературно средство със своята Хикам, книга с мистични размишления. Но Юнус бил поетичното разцъфване на този импулс, донесен от Хаджи Бекташ и Ахмед Ясави. Неговият език запленил както грубите, така и образованите за векове напред. Неговото име е свързвано с цял жанр поезия и песен, а работата на много анонимни имитатори е приписвана на него.

Разказва се за една среща между Джелалудин Руми и Юнус Емре, която илюстрира разликата между двамата. Юнус се запознал с шестте книги на шедьовъра на Руми, Месневите, и бил попитан какво мисли за тях. „Малко е дълго. Аз бих го написал различно.“

„О, как така?“ попитал Джелалудин.

„Бих написал: Аз дойдох от вечността, облякох се с кожа и кости и се нарекох ‘Юнус‘.“

Животът на Юнус

Какво можем да узнаем за живота на Юнус Емре? Неговата година на раждане е неопределена, а за тази на смъртта му се спекулира, че е 1320. Почти всичко, което предполагаме за него, е извлечено от самите песни на Юнус, въпреки че има истории за живота му, които са част от устна традиция.

Когато Юнус бил млад, суша застигнала Анатолия. Селото му било силно засегнато, а едно от малкото места, за които се знаело, че имат храна, бил суфи центърът на Хаджи Бекташ Вели. Един център на бекташи бил село сам по себе си, понеже тази традиция специално наблягала на интеграцията на социални, икономически, и езотерични дейности в контекста на комуналния живот.

Както разказва историята, Юнус бил изпратен от хората от неговото село да вземе малко зърно от текето, или духовен център, на Хаджи Бекташ. Великият шейх обаче предчувствал приближаването на Юнус и казал на своя пазач на вратата да поздрави Юнус и да го попита дали би искал зърно или „барака“ (духовна сила). Юнус, момче овчар, никога не бил чувал тази дума „барака“ преди, затова попитал дали барака ще заеме толкова място и ще тежи толкова колкото зърно. Казват му, че барака ще заеме много малко място, но той си спомня, че селото му го е изпратило да вземе зърно, и затова държи здраво на своята първоначална молба. По пътя обратно до селото си Юнус първо е много щастлив, но после започва да има някои съмнения дали е постъпил правилно. Хаджи Бекташ в крайна сметка е един много щедър човек и не изглеждало някой да е бил засегнат от избора на Юнус. Може би тази барака е нещо много ценно, като злато. На половина от пътешествието си, Юнус решава, че вероятно е направил грешка и трябва да се върне и да разпита отново за барака. Когато се връща обаче, му казват, че неговата част от барака  е била изпратена при Таптук Емре, друг бекташи шейх, предопределен да стане водач на Юнус по Пътя.

Така че Юнус самият става ученик в школата на Таптук Емре, понасяйки много практични, както и духовни задачи. Много години той остава да служи смирено на своя шейх. Бекташите наричат своите водачи „Шахим“ или „Кралю мой“, и те предават тялото и душата си с цялостна любов на шейха. След този период на служене, Юнус един ден бива внезапно извикан в присъствието на Таптук Емре и той му казва, че е време да напусне центъра и да отиде в света, за да проповядва.

Юнус, твърде смирен, за да повярва, че има нещо, което да предаде на другите, и все пак послушен на волята на своя Шейх, носещ само практичното знание на един селянин, отива скромно в света. Докато преминава една голяма пустиня пеш, той среща двама други пътуващи дервиши, които го канят да пътува с тях за безопасност и компания. След първия ден те спират привечер, за да хапнат. Един от дервишите предлага молитва и моли да им бъде дадена храна за ядене. Още щом споменава това, се появява вечеря с хубав хляб, зеленчуци и плод. Юнус е удивен. На втората вечер те отново спират да ядат, и другият дервиш се моли и произвежда храна, сравнима с първата. Отново Юнус е удивен, но става нервен. Какво, ако поискат от него да направи ядене? На следващата нощ другите дервиши гледат към Юнус, и един от тях пита: „Ще бъдеш ли ти тази вечер, братко?“ И така Юнус се моли в себе си: „О, мой Господи, не бях Аз този, който избра да предприеме това пътешествие. Бях изпратен. Не разбирам молитви като тези, но знам, че моят шейх е много любим на Теб, и затова моля в негово име да не ни поставяш в неудобно положение.“

Почти веднага се появява храната, но това не е такава вечеря, която били яли предишните две вечери. Вместо това е пир, подходящ за цар. Другите двама дервиши са напълно изненадани. „В чие име се помоли, братко?“ Но Юнус, придобивайки малко увереност, казва: „Първо вие ми кажете в чие име се молехте.“ „О, това не е тайна. Бяхме научени да се молим в името на някой си дервиш Юнус, от текето на Таптук.“

Обожествяването на Човека

Мистичният хуманизъм на Анатолия приписвал божествени качества на човешкото същество. Истинската човешка природа обаче, не е автоматично получавана, а трябва да бъде развита от своето латентно състояние. Истинският човек е продукт на процес, който води човешкото същество в осъзнатост за себе си като продължение на Божествената Реалност. Човекът в основата си е отразител на единствената Съзидателна Реалност. Духовната „зрелост“ отнема „и“, което е в израза „Бог и човек“. Набожността намира своя основа в човека, който е съзнателен за своята свързаност с Божествената Природа.

Юнус Емре е квинтесенцията на това очовечаване на Бог. Песните на Юнус са естествено излияние на неговото състояние на съществуване; това, което той не е могъл да скрие от нас. Тези песни ни напомнят, че животът е ценен, защото тук можем да се освободим от нашите окови и да влезем в присъствието на Приятеля. В живота можем да си спомним за смъртта и да бъдем по-живи.

Има пълно смирение в много от творчеството на Юнус и любов към човечеството. Той омаловажава догмата, ритуалите и религиозните коментари. Осмива лицемерието на религиозното установяване, но също отправя някои от най-острите критики към себе си. Непрекъснато през тези песни е утвърждението, че Любовта е причината и есенцията на всичко. И Любовта е средата, в която ние съществуваме, изворът на всяко качество, добродетел и съвършенство. Чрез Любовта Възлюбеният, Приятелят ни събира, кара нашата душа да прегръща повече и повече.

На моменти самата самоличност на Юнус изглежда прозрачна, всепрегръщаща, всеобхватна. Такова разширяване е възможно, понеже Човешкото Същество е капката, която може да стане океанът. Има моменти, когато гласът зад тези думи не е индивидуално човешко същество, а Самата Съзидателна Сила.

Кабир Хелмински

Патней, Вермонт

Февруари, 1989 г.