четвъртък, 30 ноември 2017 г.

Глава 94 Ти си отвъд пространството и времето


Питащ: Вие продължавате да твърдите, че аз никога не съм се раждал и никога няма да умра. Ако е така, защо виждам света като човек, който е роден и който със сигурност ще умре?

Махарадж: Ти вярваш в това, защото никога не си поставял под въпрос своята вяра, че си тяло, което, очевидно, се ражда и умира. Докато е живо, то привлича вниманието и очарова толкова много, че човек рядко възприема своята истинска природа. Това е като да гледаш повърхността на океана, забравяйки неговите необятни дълбини. Светът е само повърхността на ума, а умът е безкраен. Това, което наричаме мисли, са само вълнички в ума. Когато умът е спокоен, той отразява реалността. Когато е напълно неподвижен, той се разтваря и само реалността остава. Тази реалност е толкова твърда, толкова истинска, толкова по-реална от ума и материята, че в сравнение с нея дори диамантът е мек като масло. Тази изумителна актуалност прави света съноподобен, неясен и незначителен.

П: Светът, в който има толкова много страдание, как може да го виждате като незначителен? Каква жестокост!

М: Ти си жесток, не аз. Ако твоят свят е толкова пълен със страдание, направи нещо по въпроса; не допринасяй за това чрез алчност или леност. Аз не съм обвързан от твоя съноподобен свят. В моя свят семето на страданието, желанието и страха не е засявано и страдание не възниква. Моят свят е свободен от противоположности, от взаимно разрушаващи се противоречия. Той е пропит с хармония, неговият покой е като скала; този покой и тишина е моето тяло.

П: Това, което ми казвате ми напомня за дхармакая в будизма.

М: Може би. Да не се разсейваме с терминология. Просто виж личността, за която се мислиш, като част от света, който възприемаш в твоя ум и гледай този ум отвън, понеже ти не си умът. В крайна сметка, твоят единствен проблем е готовността ти да се отъждествяваш с всичко, което възприемаш. Остави този навик и помни, че ти не си това, което възприемаш. Използвай твоята сила на бдителната невъвлеченост. Виж себе си във всичко, което живее и поведението ти ще изразява твоята визия. Щом осъзнаеш, че в света няма нищо, което можеш да наречеш твое собствено, ти гледаш на него отстрани, както гледаш на играта на сцената или филма на екрана, възхищавайки се и наслаждавайки се, но в действителност незасегнат. Докато се мислиш за нещо реално и стабилно, за нещо сред нещата, действително съществуващо в пространството и времето, краткотрайно и уязвимо, естествено ти ще се притесняваш за своето оцеляване и размножаване. Но когато познаваш себе си като отвъд времето и пространството, в контакт с тях само тук и сега, иначе всепроникващ и всесъдържащ, недостижим, непристъпен и неуязвим, тогава вече няма да се страхуваш. Познай себе си, такъв както си - друго лекарство за страха няма.

Трябва да се научиш да мислиш и чувстваш в тази посока, в противен случай ще останеш за неопределено време на нивото на желанията и страховете, печалбите и загубите, растежа и западането. Един личен проблем не може да бъде решен на своето собствено ниво. Самото желание да живееш е пратеник на смъртта, както желанието да бъдеш щастлив, очертава нещастието. Светът е океан от болка и страх, безпокойство и отчаяние. Удоволствията са като рибите, малобройни и неочаквани - рядко идват, бързо си отиват. Ниско интелигентният човек вярва, противно на всички факти, че той е изключение и че светът му дължи щастие. Но светът не може да даде това, което не притежава. Бидейки напълно илюзорен, той е безполезен за истинското щастие. Не може да бъде другояче. Ние търсим реалното, защото сме недоволни с нереалното. Щастието е нашата истинска природа и ние няма да спрем, докато не го намерим. Но ние рядко знаем къде да търсим. Щом веднъж си разбрал, че светът е само една погрешна представа за реалността и не е това, което изглежда, че е, ти си свободен от неговите обсесии. Само това, което е съвместимо с твоето истинското битие, може да те направи щастлив, а светът, такъв какъвто го възприемаш, е неговото пълно отричане.

Бъди много тих и наблюдавай всичко, което се появява на повърхността на ума. Отхвърли познатото, приветствай засега все още непознатото, а след това отхвърли също и него. Така стигаш до едно състояние, в което няма знание, а само битие, в което самото битие е знание. Да знаеш като бъдеш, е пряко знание. То е базирано на тъждествеността на виждащия и видяното. Непрякото знание е основавано на осезанието и паметта, на близостта на възприемащия и възприеманото, ограничено от техния контраст. Същото е и с щастието. Обикновено трябва да си тъжен, за да познаеш радостта и радостен, за да знаеш тъгата. Истинското щастие е безпричинно и то не може да изчезне поради липса на стимули. То не е обратното на нещастието, то включва всички нещастия и страдания.

П: Как човек може да бъде щастлив сред цялото това страдание?

M:
Нищо не може да се направи - вътрешното щастие е непреодолимо  реално. Подобно на слънцето в небето, неговото изражение може да бъде скрито зад облаци, но никога не отсъства.

П: Когато сме в беда, ние сме принудени да бъдем нещастни.

M:
Страхът е единствената беда. Осъзнай, че си независим и ще бъдеш свободен от страха и от неговите сенки.

П: Каква е разликата между щастие и удоволствие?

M:
Удоволствието зависи от неща, щастието - не.

П: Ако щастието е независимо, защо не винаги сме щастливи?

M:
Докато вярваме, че имаме нужда от неща, които да ни правят щастливи, също ще вярваме, че тяхното отсъствие ще ни прави нещастни. Умът винаги се оформя в съответствие с неговите вярвания. Оттук важността да се убедиш, че не е нужно да бъдеш подтикван към щастие, а напротив, че удоволствието отвлича и смущава, защото то само засилва погрешното убеждение, че за да бъдеш щастлив, трябва да имаш и правиш неща, когато в действителност е точно обратното.
Но защо въобще да говорим за щастието? Ти мислиш за щастие само когато си нещастен. Човекът, който казва: "Сега съм щастлив", се намира между две нещастия - минало и бъдеще. Това щастие е просто въодушевление, причинено от отсъствието на болка. Истинското щастие е абсолютно несебесъзнателно. То изразено по най-добър начин е така: "С мен всичко е наред. Няма за какво да се притеснявам." В крайна сметка, крайната цел на цялата садхана е достигане на точката, в която това убеждение, вместо да бъде чисто вербално, е базирано на действително, винаги присъстващо преживяване.

П: Какво преживяване?

M:
Преживяването да си празен, да не си претрупан от спомени и очаквания. Това е подобно на чувството на щастие от престоя в открити пространства, чувството на младост, когато имаш цялото време и енергия за действие, откритие, приключение.

П: Какво друго има за откриване?

M:
Вселената отвън и необятността вътре в теб, каквито са те в действителност, във великия ум и сърцето на Бога. Смисълът и целта на съществуването, тайната на страданието, избавлението на живота от невежество.

П: Ако да бъдеш щастлив е същото като да бъдеш свободен от страх и безпокойство, може ли да се каже, че отсъствието на беда е причината за щастие?

M:
Състоянието на отсъствие, на несъществуване, не може да бъде причина. В идеята е скрито предварителното съществуване на причина. Твоето естествено състояние, в което нищо не съществува, не може да бъде причина за ставане. Причините са скрити в голямата и тайнствена сила на паметта. Но истинският ти дом е в нищото, в празнотата от всякакво съдържание.

П: В празнотата и нищото какъв ужас!

M:
С каква радост го посрещаш, когато заспиш! Открий за себе си състоянието на буден дълбок сън и ще установиш, че то е в съвършена хармония с истинската ти същност. Думите могат само да ти дадат идея, но идеята не е преживяването. Всичко, което мога да кажа е, че истинското щастие няма причина и това, което няма причина е непоклатимо. Което не означава, че може да се възприеме, както се възприема удоволствието. Това, което може да се възприеме, е болката и удоволствието; състоянието на свобода от скръб може да бъде описано само в негативен план. За да го знаеш директно, ти трябва да отидеш отвъд ума, пристрастен към причинността и тиранията на времето.

П: Ако щастието не е съзнателно, а съзнанието не е щастливо, каква е връзката между тях?

M:
Съзнанието е продукт на условия и обстоятелства, то зависи от тях и се променя заедно с тях. Това, което е независимо, несътворено, безвременно и неизменно, но все пак винаги ново и свежо, е отвъд ума. Когато умът мисли за него, той се разтваря и остава само щастие.

П: Когато всичко си отиде, нищо не остава.

M:
Как може да има нищо без нещо? "Нищо" е само една идея, тя зависи от спомена за нещо. Чистото битие е напълно независимо от съществуването, което може да се дефинира и опише.

П: Моля, кажете ни, продължава ли съзнанието отвъд ума, или то свършва с ума?

M:
Съзнанието идва и си отива, осъзнатостта сияе неотменимо.

П: Кой осъзнава в осъзнатостта?

M:
Където има личност, има също и съзнание. "Аз съм", ум, съзнание, обозначават едно и също състояние. Ако кажеш: "Аз осъзнавам", това ще означава само: "Аз съзнавам, че мисля за това, че съм осъзнат." В осъзнатостта няма "аз съм".

П: А свидетелстването?

M:
Свидетелстването е в ума. Свидетелят върви със свидетелстваното. В състоянието на недуалност всички разделения изчезват.

П: А вие? Вие оставате ли в осъзнатостта?

M:
Личността, концепцията "аз съм това тяло, този ум, тази верига от спомени, този куп от желания и страхове" изчезва, но нещо, което може да се нарече самоличност, остава. Това ми позволява да се превърна в личност, когато това е необходимо. Любовта създава своите собствени нужди, даже да станеш личност.

П: Казват, че реалността се проявява като съществуване-съзнание-блаженство. Те абсолютни ли са или относителни?

М: Те са относителни и зависят едно от друго. Реалността не зависи от своите изражения.

П: Каква е връзката между реалността и нейните изражения?

M:
Никаква. В реалността всичко е реално и тъждествено. Сагуна и ниргуна, както ние ги наричаме, са едно в Парабрахман. Съществува само Върховното. В движение то е сагуна. Неподвижно, то е ниргуна. Само умът е този, който се движи или не се движи. Реалното е отвъд, ти си отвъд. Щом разбереш, че нищо възприемаемо или мислимо не може да си ти, ти си свободен от своето въобръжение. Да видиш всичко като въображение, родено от желание, е необходимо за себереализацията. Ние пропускаме реалното поради липса на внимание и създаваме нереалното поради излишък от въображение. Трябва да посветиш сърцето и ума си на тези неща и да размишляваш над тях непрекъснато. Това е като готвенето на храна. Трябва да я държиш на огъня за известно време преди да стане готова.

П: Не съм ли подвластен на съдбата, на моята карма? Какво мога да направя срещу нея? Каквото съм аз и каквото правя е предопределено. Дори моят така наречен свободен избор е предопределен; само че аз не осъзнавам това и си въобразявам, че съм свободен.

M:
Повтарям, всичко зависи от това как гледаш на нея. Невежеството е като треска - то те принуждава да виждаш неща, които не съществуват. Карма е божествено предписаното лечение. Приветствай го като добре дошло и следвай инструкциите с вяра и ще оздравееш. Пациентът напуска болницата след като е изцелен. Настояването за незабавна свобода в избора и действието само ще забави изцеляването. Приеми съдбата си и я изпълни - това е най-краткия път към свобода от съдбата, но не и от любовта и нейните импулси. Да се действа от желание и страх е обвързаност, да се действа от любов е свобода.

Цял ден размишлявах над това и стигнах до извода, че нямам учител от основното училище, началното или гимназията, когото да съм изживявала като да е самото ми сърце, затова никога не ми е било важно учителите от училището да са доволни от мен.
Изпадам в ужас пред възможността да се появи нещо от тъмнината на моето невежество, което да ме постави на дистанция от теб. Изглежда ми по-лошо от смърт. 

Из книгата "Аз съм това"

Към глава 95