четвъртък, 22 септември 2016 г.

Избрано от лекции на Кану - киртан



Нашият дом, истинският дом, 
нашият вътрешен дом е Светлината. 
Това е нашето вечно жилище. 
Ние живеем в тази вечност. 
Обаче се делим от вечността на малки капки 
и влизаме в тези тела.
Играем разни роли, различни филми. 
И когато дойде време, 
капката се връща 
в океана.


"Пеенето (киртан) е един метод или начин, с който отваряме нашето сърце. Докато пеем се концентрираме в центъра на гърдите и се опитваме вибрацията на песента да я почувстваме тук. Трябва да усетите, че звукът идва от тук, от центъра на гърдите. Тука има една точка, ако се концентрирате, може лесно да я откриете. Когато питате "кой аз"? Ръката отива в центъра на гърдите. Това е мястото, в което се намира духовното сърце на човека. Ако пеем от сърце, можем много неща да променим в живота си.
Иначе нашият живот върви в една хоризонтална, инертна, кармическа линия - действие, следствие и т.н. Обаче ако човек наистина пее от сърце и празнува Божественото име пеейки от сърце, дали ще пее за Кришна, Шива няма значение. За Христос... това са разни имена на едно и също нещо. Едно нещо, което е Бог, Божествено съзнание, нашето истинско аз. Не е важно с кое име ще пеем, важно е дали е от сърце или не е. Дали е цялостно или не е  нашето пеене.
Като кажем Божието име, като пеем Божието име дали сме цели в това или не сме. Ако човек с цяло сърце пее Божието име, с цялото си съзнание ако влезе в този звук, той ще излезе от кармическата си обусловеност. Защото кармическата обусловеност е плод на неосъзнатост. На една заспалост, механика, инерция, в които живее.
Някой ще ни обиди, ние се ядосваме, се страхуваме, реагираме отблъскваме, приемаме, после отблъскваме - един неосъзнат живот. Може би момент на осъзнатост е когато спираме цялата тази неосъзнатост и за пръв път правим нещо цялостно, с цяло сърце пеем Божието име. Не заради наша полза, не за да получим нещо от това, не го правим от егоистична цел. Не искаме да получим даже райски планети. Просто го пеем, защото го пеем, не за нещо друго. Не заради нещо.
Да пеем цялостно значи да пеем не заради нещо в бъдещето. „Сега ще пеем Божието име, ще казваме много пъти мантра, за да получим така, така, така...”
Тогава имаме някаква цел. Може да е духовна, то е пак по-добре имаме духовна цел някаква. Или искаме пари например.
 В Индия много хора мантруват и се молят да получат пари. Мантруват на Лакшми. Молят се, дават жертвоприношения за Лакшми, пари да им даде. Специално бедните много се молят на Лакшми. Обаче въпреки това много често не им се изпълняват молитвите.
Когато имаме задна цел и когато правим нещо с намерение, в момента вече се преместваме в бъдещето и забравяме настоящето. Гоним някакво число. Например трябва да кажем 10 000 пъти Ом. И айде .... казвам, за да стане работата и като кажа ще ми дадат едно сладко, ще кажат „добро куче”.
Това не е лошо все пак трябва да има някоя дисциплина, образование, обаче истинското пеене на Божието име е без никакво желание за полза. Не искаме нищо да получим от това. Пеем защото пеем. Това ни радва, като кажем - просто това е в настоящия момент. Не мислим за бъдещето. Което и име да кажете, без никаква мисъл, желание за бъдещето, никакъв страх от миналото, без никакви привързаности, ако можете да го кажете просто така, тогава пристигате в настоящето. Защото настоящето е това, което е.
Ние сме в настоящето всъщност. Въпреки, че нашият ум не ни позволява да живеем в настоящето, въпреки че нашият ум ни пречи да бъдем в настоящето, той е в бъдещето или миналото.
Опитайте се да почувствате това място в центъра на гърдите, да усетите някаква вибрация, която тук вибрира. Тази вибрация може да събуди нещо. Когато се концентрираме на тази точка, тук може да се задвижи нещо, да се събуди нещо в нас. Когато пеем определена мантра или звук да се концентрираме вътре, не навън. Вътре в себе си, в това място. Някак ние през цялото време сме навън, навън, навън, а с мантрата с гласът да идем навътре и навън. Правим връзка. Вибрацията е нещо много красиво. Всичко е вибрация, всички вибрираме."
Пепси Баба


сряда, 21 септември 2016 г.

Избрано от лекции на Кану - медитация


 "Когато слушаш – слушаш, 
когато ядеш – ядеш, 
когато си тук и сега, 
тази осъзнатост за цялостност 
ни довежда до истинска медитация."


"Цялата тази привързаност за сетивата да я оставиш на външния свят. И ти полека, полека да гмурнеш навътре, в твоя вътрешен покой. В себе си ще намериш много дълбоко спокойствие. Всъщност ние носим този покой, това спокойствие го имаме в себе си."
"Медитацията определено е нужна, един от най-важните методи е да можем да медитираме. Защото като изживеем медитацията, ще разберем, че сме търсили това цял живот, може би животи наред. Когато изживеем медитативно състояние на спокойствие, на радост, когато видим, че не сме тялото, че всъщност сме необятни и свободни, идва едно чувство на необятност, щастие, свобода, няма страх, няма напрежение.
Ако влезем в дълбока медитация ще видим, че това сме го търсили винаги. Нищо друго не искаме всъщност. След като опитаме, ако имаме такова изживяване – в началото може само един път да имаме, но ще разберем, че това сме търсили. Защото ние мислим, че искаме това, искаме онова, всъщност искаме медитация. 
В медитацията влизаме в много голяма близост с нас самите. Може още няколко прегради да има, но зад  преградите свети от там. И щастието от близостта на истинското нещо, което сме, докосва това външно същество, което се опитва да медитира. Има прегради, още не е цялостно обаче се усеща близостта на вътрешното същество. През облаците може от време на време един лъч да ни осветли. И знаем, че животи наред сме търсили да открием кои сме."                                                                              
"Небето не се плаши от облаци. Небето не се страхува от буря. То приема. На небето не му пречи буря, гръмотевици, това е част от живота. Приемаме всичко, което животът ни предлага. Приемаме всички състояния. Не ги отричаме, не търсим да станем някоя кукла, нещо измислено. Каквито и състояния да дойдат - евалла. Пускаме нека текат и виждаме тяхната преходност. Виждаме, че не са трайни. Виждаме преходността, нереалността на собствените си настроения. И не можем да им вярваме толкова. Не се взимаме толкова на сериозно.                               
"В медитацията, във Випасана, да направиш дистанция от ума, да наблюдаваш ума като свидетел, значи да го видиш отделен, че това не си ти. Защото описването, идентификацията с ума е много бързо. Почти не хващаме как се случва. Да се опиташ да наблюдаваш мислите, но да не се описваш с тях, защото ние сме описани с тях, ти си умът. Ти си самият ум. Не можеш да направиш дистанция. Трудно е.
 Да бъдеш свидетел на мислите – може, но трябва практика. Да седиш, да осъзнаваш, да се наблюдаваш и да видиш, че мислите - това не си ти. Мислите минават, заминават по някое време ще забележиш, че мислите не идват, има пауза. Тишина. Тази тишина е много важна. Ти имаш една тишина. Може би за кратко, но тишина. Няма мисли, не си в ума. Тогава излизаш от ума изцяло, в това време на тишина, ти си само свидетел. Това е основа на Випасана медитацията. Да наблюдаваш мислите, емоциите.... Да не се описваш с нищо, това не си ти. Това са мисли, това са емоции, но това не си ти. Ти си свидетел. Само наблюдаваш дишането - как вдишваш, как издишваш. Даваш на ума задача, за да не се занимава с друго.
Трудното е да дадеш дишането като задача за ума. Защото той е супер гениален, като Айнщайн, а ти да му дадеш такава проста задача... Все едно - изкопай тази дупка. Той няма да те вземе на сериозно.
Когато природата направила човека, направила дишането най-неосъзнатата част. Ако трябва да осъзнаваш дишането, за да дишаш и живееш, няма да има жив човек на земята. Ние сме толкова несъзнателни. За това във Випасана основата е наблюдаване на дишането, защото дишането е оставено на онази неосъзната част.
Ти си дишаш, от време на време осъзнаваш, че дишаш и пак забравяш. Но дишаш през цялото време. Ако трябва да осъзнаваш дишането, кръвообращението, храносмилането...? Знаеш ли какви сложни процеси се случват в тялото? А на нас ни дават картинки да гледаме и емоции към тези комикси. Ние сме в еготрип. Ако почнеш да осъзнаваш дишането...
Буда дава Випасана като последна практика преди да напусне. Казва: "Ако в един момент започнеш да осъзнаваш дишането, ще ти се стори, че някой друг диша, а не ти. Това е начало на успокоението. Гледаш диша някой, а ти само осъзнаваш дишането, като да диша някой друг."
В това време когато Буда живеел, хората били по-спокойни. Сега ако дадеш на някой нервак да осъзнава дишането, той не може, умът му ще иде да се занимава с триста щуротии. Ще каже: "Какви са тези глупости, дай да видим какво има на интернет, как ще осъзнавам дишането, това е много просто занимание. Просто е но е много базисно. Защото ако не дишаш ще умреш. Дишането е много важно занимание.
"Ако си имал истинска медитация, в нея отпадат много привързаности и илюзии. Ако имаш медитация, умът става тих и виждаш колко много неща всъщност, нищо не ти значат. Въртят се като някой празен филм. Стари модели от преди 30 години. Искаш такава шапка с такова перо, искам да си купя такива дънки, искам такова яке, искам да бъда такъв, такъв... Всички тези халюцинации, всички тези илюзии на егото, в медитацията отпадат. За това медитацията е нещо, което е всъщност най-подходящо за хората, да се освободят от илюзията.
Ако хората медитират, много бързо ще се освободят от привързаностите. Защото привързаностите, мечтите ви карат да страдате. Имате много мечти, искате това, онова, а те не се реализират. Никога не се реализират мечтите. А ако се реализират, после ще ви се дадат други, които няма да ви се реализират. Една мечта може за малко да се реализира, кратко, но след това ще се превърне в нещо гадно. Получаваш това, което търсеше, но за това пък изгуби еди какво си.... Не се баламосвай в мечтите.
Монасите, които практикуват зазен, добиват една страхотна вътрешна тишина и непоклатимост. Това е силата на медитацията на зазен. Нямат нищо, нямат желание, нямат страх, нямат притеснение. Шикантаза, няма ум. Това е най-голямата сила. Абсолютна неподвижност. Непоклатима неподвижност. "
"Йогите, хората на дзен са наблюдавали как работи човешкият ум, как действа и за толкова хиляди години, каквито опитности са имали, те са опознали много добре ума. Гледат как работи, какви са механизмите му. Трябва да го опознаеш как действа, как работи и тогава вече виждаш, че това не си ти, това е някой друг, който се представя за тебе. Умът не си ти. Ти не си ум, не си тялото, и все пак ти си абсолютно описан с него.
Умът е създаден от тези модели. Има осем модела в матрицата. Има някои хормонални неща в тялото, има модели в матрицата и от това е направен умът. Не е реално - ти, това не си ти, това е само една част от съществото. Човек е много повече и от тялото и от ума. Но ако не го изживеем това, за нас това е всичко. Умът и тялото и ние сме в затвора. Както умът ни работи, така страдаме. Не разбираме, че не сме това.
Медитацията е точно в това. Осъзнаването и наблюдаването на ума и осъзнаването на това, че това не си ти, ти не си мислите. А ние сме описани с мислите 100%. През цялото време изцяло описани с ума. За това няма свобода. За това ти е скучно. Защото на ума му е скучно. Не на тебе. На истинското същество не му е скучно, истинското същество не се гневи, не му е скучно, не се ражда, не умира - то е оттатък. За това Буда казва Анаата - не аз. Не-аз го нарича, защото аз е всъщност егото."
Нирвана съществува, но никой не влиза в Нея. Път съществува, но никой не ходи по него. Не, че няма Нирвана, но никой не Я изживява. За да изживеем Нирвана, трябва да има разделеност. Нирвана и някой, който Я изживява. Но това е театър. Не е Истина. Театърът не може да е Истината. Може да е добър или слаб актьор….
Онова, което е есенциално важно е да сме искрени в нашето търсене и да не спираме с търсенето. Каквото и състояние да изживяваме, то е хубаво, обаче всяко състояние е една вълничка, една променлива вълничка в реката на съзнанието. Не е Истината, не е нещо трайно, не е нещо, което наистина се случва.
Нашето съзнание е като река. Много вълнички, които се издигат и спадат и слушаме ревът на морето. На вълните, които се издигат, падат и за това морето е много близко до нашето състояние реално, от нашата психика. Морето все едно е реплика на нашият вътрешен живот. Морето, реката са много близки до нашето съзнание. Водата е символ на съзнанието. А солената вода е много добър символ. Когато сме море, ние сме солена вода и разлагаме някакви гъсти материи в нас. Морската сол ги разяжда, действаме като очистител. Солта разгражда гъстата материя, мазнините. Всички тези неща се случват вътре в нас - цялата тази промяна. Както е светът вън от нас, така вътре в нас се случват много неща, които нямаме съзнание, че се случват.
Вътре в нас се случват много неща, за които сме неосъзнати. Ние гледаме навън …, а какво се случва в нас не знаем, не осъзнаваме. Нямаме съзнание за нашата вътрешност, за това какво става вътре в нас. 
Въпросът е дали имаш просветление или не - това е най-важното. най-важното. Дали ще се просветнеш или не. Какво е успешен брак, сега е успешен, после е неуспешен. Сега си жив, после ще умреш. Единственото нещо, което ти остава в този свят е просветлението. Нещо, което е трансцедентално. Единствено това има стойност. Да изживееш нещо, което е непреходно. Всички други неща са суета и са преходни.
Сега си млад, здрав, после ще одъртееш, няма да ти хареса бъдещето. На никой не му харесва. Има старост, болест, смърт. Ако не медитираш сега и тук, няма друго време и няма къде. Тук и сега и медитация."
"Ако всяка ситуация в живота вземеш като нещо, което ти помага, за да напредваш, тогава няма лоша ситуация. Всяка ситуация в един момент може да ти помогне, да ти даде… Няма лоша ситуация. Просто всяка ситуация може да се използва, за да се осъзнаваш себе си в този момент. Какво ти се случва. Например се случва нещо, вместо да бягаш от ситуацията, просто я наблюдаваш и да видиш всъщност какво се случва в тебе. Как се навдига страх или гняв, или и да го видиш това нещо и да не се вържеш, да не отидеш с това, да не се опишеш.
Всъщност медитацията випасана значи да се концентрираш в това, да видиш всички неща, емоции, мисли, телесни сензации, само да ги гледаш като свидетел, като някой, който ги гледа, но не се връзва. След време, ако си свидетел, ако вътрешният свидетел  стане силен, влизаш в истински вътрешен покой, защото ставаш спокоен.
Медитацията е в свидетеля, в осъзнаването и непривързаността към всички неща, които виждаме в себе си, абсолютно всички неща - без преценки. Ако преценяваме, се въвличаме. Принципът на медитацията е да останем непоклатимо непривързани към своята психодрама. Всеки има своя определена посиходрама, вътрешен театър, вътрешен монолог. Ако успеем да разберем какво е медитацията, ако успеем да развием вътрешния свидетел, да разберем какво е вътрешният свидетел, това е много важно.
Ако човек иска наистина да не се въвлича в тези неща, трябва да има вътрешен свидетел, да наблюдава. Ако наистина дойдем до това състояние, мислите изчезват и влизаме в пълен покой. Егото не е изцяло изчезнало, това е един преходен период, още не е самадхи, не сме оттатък - една част от ума е изчезнала, но корените на ума са тук, мислите, подсъзнанието чакат да се проявят.
Не е цялостно това нещо, но по-добре да е вътрешна тишина. Има едно дълбоко спокойствие, от него започва истинското щастие. Не е някаква сензация на сетивата, а истинското щастие. Това не е сетивно изживяване, това се появява от тишина и спокойствие. Когато влезем в тази тишина и спокойствие усещаме как сърцето ни е пълно.
Тази тишина.... пуста е, но пълна в същото време. Тази пълнота, тази пустота не е някаква тъпа пустота, то е светлина, любов, щастие, радост, всичко има в нея. Тогава медитацията ни носи удовлетворение, пълним се с любов, пълним се със светлина, пълним се с щастие. Сърцето ни е пълно, усещаме вътрешно щастие в себе си. Това е първата крачка на медитацията - щастието. Не можем да започнем без щастие. Ако нямаме щастие не можем да започнем. Спокойствието е основа - спокойствие и тишина, а щастието, което се ражда от тях, дава началото на едно второ раждане от тази тишина и спокойствие.
Медитацията идва от само себе си, тя се спуска, когато има пространство, когато изчистим самскарите, когато направим простор, светлината на слънцето, която винаги сияе в нас, над нас, ще дойде, ще ни осветли от вътре и това се казва медитация.
Ако веднъж влезеш в Истинското и Го вкусиш, вече не си неудовлетворен. Нямаш изисквания. Просто течеш. Смирен си. Това е смирение. Това е мир, покой, защото когато веднъж опиташ тази любов, този мир, ти няма да искаш нищо, няма защо, ти го вкусваш, това те е нахранило. За това Христос казва:
„Ако пиеш от живата вода, няма да ожаднееш пак. Докато от другата вода, колкото и да пиеш, все си жаден.”
 Има нещо много дълбоко в това. Да пиеш от живата вода. Който пие от живата вода, не ожаднява отново. Тя е специална вода. Значи не си пил от живата вода. Ожаднява отново онзи, който не пие от живата вода. И той отново и отново пие и все жаден остава. Пак е недоволен. Пак е жаден. Не пие от живата вода. Да пиеш от живата вода, значи да пиеш от Неговото присъствие. Веднъж като се напиеш, не отрезняваш повече. За това се казва:
Вечността чака зад прозрачната врата на всеки един момент. Люби Възлюбения и тази врата се отваря, Вечността влиза и вино разлива и който от него пие, не отрезнява повече.
Ти си пиян, не искаш пак да пиеш. Това е много дълбоко, това е мекам, това е ниво. "
Звукът се ражда от тишина. Тишината е майка на звука. По-древна е тишината. Тишината е там, където дори го няма космическия звук. Отвъд Ом, отвъд космическия звук. Трансцедентална тишина. Пълна тишина, където няма мисъл, няма форма, няма аз, няма мое - не съществува. Изчезва целият дуализъм. Тази тишина е нашето същество, ние сме тази, тишина това е нашата есенция. И когато я открием, в нея ще открием покоя.
Истинският покой не покоят, в който за момент малко сме отпуснати и не мислим. Това не е мир, това не е тишина и медитация. Трябва да изживеем тази тишина, тя е по-дълбока от нас, от тялото, по-необятна от нашия ум, тяло, от цялото нещо, което виждаме около нас. Много по-голяма от всичко, което мисълта може да сътвори. По-фантастично от цялата фантастика. Надминава всички фантазии. Тази трансцедентална тишина и покой, в която не съществува никой. Когато изживеем това, идваме до истинския покой, където няма страх. Никакъв страх не може да съществува повече. Няма повече страх, притеснения. Дори да се появят такива неща, не могат да ни обсебят. Появяват се като някакви вълнички и изчезват, но те не могат да обезпокоят вечната тишина. Те са като птици, които не могат да обезпокоят небето. 
Дори много голямо ято птици не може да обезпокои небето, дори торнадо не може да обезпокои небето. Ние сме едно мъничко човече и като видим торнадо и се плашим, но за небето? Какво е торнадо за небето. Торнадо - окей. Торнадо, самолети, атомни, експлозии... Небето не се притеснява от нищо. Небето съдържа всички неща в себе си и торнадото и птиците и атомните експлозии всичко. Обаче остава непоклатимо, необятно, в абсолютна тишина и покой.
Може ли небето да се уплаши от една птица? Нямаме съзнание, че ние сме небето. Че когато изчезне съзнанието за егото, описване с егото, ние се разширяваме. Изчезва ни ограниченото съзнание и когато изчезне, нашето съзнание става неограничено. Няма граници, край, всички граници изчезват, защото няма дуализъм. Никой не може да победи небето ако ще цялата китайкска армия да се качи да го боде със саби, да му сече главите, не може да го победят. То е най-абсурдният жест, това е чист абсурд. Небето побеждава всички преходни форми. 
Всичко е тук и сега, но ние не сме тук и сега. Ние сме в нашите сънища. Тези сънища просто излизат от нас и се разхождат из пространството. Прожектираме си сънищата и те си живеят. Не знам за какво им трябва на хората телевизия, могат да седят и да си гледат сънищата.
Будни сме, а сънуваме. Хората сънуват наяве. Уж седим, будни сме гледаме се, гледаме другите хора, обаче сънищата летят като птици по небето. Той продължава да сънува, да проектира картинки, емоции, желания и живее. Това го наричат духовен живот някои хора. Какво му е духовното, ама така го наричат.
Ако разберем абсурдността на нашия ум, на нашите представи за хората и света, ще дойдем до тишина. Но трябва да видим абсурдността. За това в дзен дават коан, който няма никакъв смисъл. Не можеш да го решиш с логика. Колкото повече се напъваш да го решиш с логика, толкова по-абсурден ти става.
Невинността е много важно качество. Принципно - да нямаш задни мисли, да не си двойствен, да имаш някаква простота. Това много помага, за да медитираш, защото умът ако е много активен, лукав той не може да влезе в медитация. Много ти е сложно. Когато е по-прост човек по-лесно може да се откачи от ума. По-прости хора, по-лесно медитират. 
Дистанцията е илюзорна, няма дистанция всъщност. Всички хора имат един строеж, който се различава по кармите. Тези, които се казват духовни хора,  те се опитват да практикуват нещо, да медитират, да се осъзнават себе си, да станат по-съзнателни. Тези, които не медитират, те не се осъзнават. Всъщност няма нужда да се преодолее това, няма нужда. Когато недуховните хора станат духовни, няма да има недуховни. Те са духовни, но не признават. Не го търсят този свят.
Човек, който не признава Бог - атеист, всъщност и той е духовен, но не знае за това и не го признава. Умът му е настроен в друга посока. Не може да не е духовен, защото има Дух. Така, че ще не ще, той е духовен, но не разбира. Един вид липса на интелигентност, според мен. Тези, които са духовни, малко усещат. А този, който не е духовен, той не признава, че е духовен. Мисли, че ще се спаси по този начин. Той казва - ако не признавам духовността, целия този свят отпада. Няма просветление, няма духовност, аз съм свободен още сега. Обаче не е свободен. Просто е спипан и той, но не иска лекарството да взима.
Тоя човек всъщност е нещастен, уплашен както всички останали. Не е нещо специално уплашен или специално нещастен. Този, който казва: „не съм духовен”, той не е трансцедентирал духовността, просто няма съзнание за това измерение. Не знае, че има такова нещо. Иначе няма всъщност не духовни хора. Всички хора са духовни. Само някои хора не искат да го признаят това и не искат да мислят в тази посока. Защото ако няма Дух, няма да го има и това съществуване. Това всичко, което виждаме материално, това всичко е духовно. Всичко е плод на Духа, на енергията. 
Материалните вещи, тялото, всичко е плод на духа. Ако не е Духът, няма да го има света, няма да има нищо. Не може да не съществува Дух. Някои не го признават, казват – „няма дух.” Духът какво го касае това, че не Го признават. Духът е по-стар от всички същества, той ги сътворява, те се проявяват заради Него и те не Го признават. Окей. То е все едно да не признаеш, че майка ти те е родила. Викаш: „ти не си ме родила, нямам нищо общо с тебе”. Да кажеш на майка си: „Не признавам, че си ме родила, не съм искал да се раждам.”
 Ти се правиш на щраус и се криеш в пясъка, обаче когато дойде гепардът и те изяжда, а ти се криеш от него. Навираш главата в пясъка, мислиш, че го няма гепарда, мислиш, че си се скрил от него.
 Въпросът е в това, духовното и материалното в тебе да спрат да са в конфликт. Иначе то се проявява през цялото време – ходиш до тоалетната, ядеш, на сън ти идват желания разнообразни, които си забраняваш когато духовното его е тук. Този конфликт между две части на съществото, които са отделни, все едно.
Духовното е едно, а ти си нещо друго. Зависи с какво се описваш, ако си описан с духовното, ти си нещо духовно, а онова другото е недуховно, нещо примитивно изостанало, като животно, а духовното е нещо много възвишено, светлина любов. Докато това другото е едно примитивно, материално, тъпо, недуховно. Няма никаква одухотвореност в него. Цялата работа е в това, че тази делба между духовното и недуховното е фалшива.
Всъщност няма духовно недуховно. Тази подялба е наложена от обществото като модел. Модел на поведение. Религиозен модел някакъв, ти трябва да преобразиш своята низша природа, да я осветлиш, тя е низша като животно … Обаче като се спусне светлина на цялата тази история, няма нищо висше и няма нищо низше. Всички низши неща, които викаш това е лошо това е тъпо, онази непрекъсната критика, която имаш върху низшето аз… Поделеността е силна във всеки човек. Ти винаги се критикуваш себе си. 
Имаш някой модел как трябва да изглеждаш. Духовен модел, на който трябва да паснеш. Обаче или много е тесен, не може да влезеш в него, или е много широк, па ти изглежда безсмислено - какво ще правя в него. Искаш да се вкараш в някой духовен модел, за да чувстваш удовлетворение от това. Обаче това е само идея, мисъл, това не е истина. Твоя прожекция за духовността. Ти всъщност нямаш такова изживяване. Само мислиш за това. Това е повече ментално, повече на интелектуална основа, докато самите принципи на тялото, на емоциите, това, което смяташ за низше, което осъждаш в себе си,  казваш - това ми е нетрансформирано - тези неща са естествени, те са от природата.
Все едно интелектът, умът иска да се наложи върху тази част като по-голям знаещ, като Гуру. И да я контролира, да я преобрази. Няма да пикаеш на ляво, малко на дясно. Не смееш да си мислиш такива работи, само такива. Поставяш си твои правила, които твоят интелект ги взема за реални и мислиш, че с тях може да постигнеш нещо. Имаш цел, егото винаги има цел, нещо да стане. Винаги има някоя цел, да стане нещо, да се промени всичко. Той не иска да се приеме себе си. Едно от основните неща - неприемане.
Дълбоко неприемане и недоволство, не си доволен от самия себе си. Викаш аз спя цяло време, или само искам да ям, какъв живот е това, много е тъпо. И ти си недоволен от себе си и се осъждаш и храниш твоето чувство за вина. Ама това не ти помага. По никой начин не ставаш по-добър от това. Промяната не се случва с това, че ще се осъждаш себе си. Пак си оставаш същият с това, че осъждането продължава. Ама ти не се променяш, умът не може да те промени. Умът е на повърхността, философства нещо отгоре, отгоре, докато тези природни неща, те си работят. Имат си своя програма и си работят и какво ги интересува, че твоят ум философства. Той няма контакт с тях. Те са като отделни неща, които живеят в една и съща къща. Все едно единия е Прабхупад, а другия е Шарлота Бронте. Едната пише романтични любовни романи, другия снима порно филми, четвъртият вече има някои опити за изкуство, а интелекта казва – „не, вие сте погрешни, вие сте отпадници, не ви искам, искам само чисто съзнание, духовност.”
 Тази поделеност не спира в човека. Между това духовно и недуховно в него това е непрекъснато, тази вътрешна борба. Като вътрешен конфликт. Цялото време се чувстваш в сражение със своята низша природа. Викаш трябва да победя. Ама интелекта не може да победи, той не е Гуру. Той е само интелект, само ум. И само създава напрежение в тебе и неприемане на низшата природа. Това, което той нарича низша природа. Не приемане на самата Божественост. Защото тялото, тези импулси за секс, това са дадени от Божественото.
Ако не били дадени нямало да съществуваме, нямало да има интелект, който да се бори с тези неща. Как да се появи интелект, да се бори с нещо, ако не били мама и татко да правят, па да се родиш ти. Да се появят низшите импулси, па да се родиш ти. Това е просто една програма, инсталирана. И всяка борба с това нещо е абсурдна. Според мен няма смисъл борбата, защото не можеш да победиш в тази борба. Умът не може да се наложи, защото това не е от полето на ума, това действа от подсъзнанието.
Ти със супер егото, искаш да наложиш нещо на онази по-низша част. Не можеш да наложиш нищо. Няма преобразба, защото ти, тази част все едно не я познаваш. Не искаш да контактуваш с нея изобщо. Не говоря, че трябва да правиш сума ти неща, обаче трябва да опознаеш това нещо. Да го приемеш в себе си да не го осъждаш. Да запознаеш да видиш какво е това, срещу кого всъщност се бориш ти, кой се бори с това изобщо – нима е нужна борба, дали трябва да си разделен.
Когато си разделен, не си цялостен, когато не си цялостен, не можеш да си щастлив. Винаги идва онази другата част и разваля работата. Таман интелекта ще седне и всичко му е ясно. И ще дойде нещо от низшата природа, някой страх или някоя страст и ще ти развали картинката. Таман си постигнал малко духовно постижение и си мислиш, че сега е за малко да хвана целта и това дойде. Работата е, че не го познаваш това. Не го познаваш. Това срещу, което се бориш, не го познаваш. Не знаеш какво е. Ти имаш за него представи, с определени предразсъдъци, които изобщо не са твои, те са ти наложени от обществото, си ги чел в книгите ….
С преражданията ги имаш тези предразсъдъци и осъждаш тази част от себе си като по-низша природа. Вместо да се опознаеш, да кажеш добре, има го и това… в момента, в който го приемеш, не значи, че трябва да го одобряваш и не значи, че трябва да идеш по неговата свирка, цялата работа е да го приемеш, че съществува. Да не я осъждаш тази част в себе си. Да спреш тази пропаст между интелекта и тази низша природа, която я наричаш. Да спрат тези части да са отделни, да не я осъждаш.
Цялата работа е в това, че една част от тебе, осъжда друга част от тебе. Казваш: искам да съм духовен, да медитирам, обаче тази работа ми пречи. По-низша природа гадна, майка и нейна… разваля ми работата. Той ти разваля работата, защото не искаш да приемеш и с това не можеш да медитираш. В медитацията не можеш да си цялостен, защото тази низша природа, тази част – несъзнателна, подсъзнание, тя ти влияе. Когато се опиташ да се успокоиш, ще почне да ти пуска разни филми, ще почне енергии някакви да ти върти. Нали така? Потискаш я, ама не можеш да я унищожиш. Ти би я унищожил ако можеше, но това е извор, това ти е жизнена енергия. Как ще я унищожиш? От там иде твоят живот. Тя движи тялото, подкрепя размножаването. Има си определени функции, то си е природен закон, защо да се бориш срещу това. Не можеш да медитираш когато не си цялостен. Когато не си цялостен, медитацията ти е повърхностна.
Умът е като една краста, която е пълна с гной, и която ни отделя от съществуването, ни прави в една ограничена черупка и казва: 
"Не, ти не си част от вселената, ти си си отделно същество, което трябва да се предпазва."
От тук напрежението. Тази краста я носим вече хиляди години и много прераждания. И никак да станем едно със съществуването. Да си дойдем до онова, което сме. Заради тази краста, ние не можем да се обичаме помежду си. Заради крастата не можеш да докоснеш другия. Има между вас разни записки. И най-близките хора - правят секс, ама след това има линия в егото: до тук! Затваряме вратата и имаме работа. Гледаме другия като мебел от къщата, който ходи. Това е дълбок проблем на тази отчужденост, която съществува толкова време. Този страх, който ни обикаля. Как можем да идем по нататък. Да решим вътрешно нашите проблеми, да не обвиняваме другите хора, че те са виновни за нашето нещастие. Тази илюзия просто да отпадне.
Дори да грешат другите хора, ако ги обвиняваме, ние пак грешим. Защото за какво сме дошли тук – да обвиняваме? Да бъдем нещастни? Да обвиняваме другите, да се гневим, да ревнуваме, да мразим? Да си затваряме сърцето, да ставаме по-зле и по-зле...?
Това са отровите, които ги има в човечеството вече хиляди години. Ако не трансцедентираме тези неща, не можем да бъдем щастливи. Ако не отидем оттатък тези граници, няма освобождение. Много е важно осъзнаването и посоката. Практиката, зикърът, медитацията
Според мен медитацията е много високо ниво. Като изчистим аурата и дойдем до една тишина медитацията се спуска автоматично. Няма нужда да седим като пълнени гугутки. Медитацията идва от само себе си, тя се спуска, когато има пространство, когато изчистим самскарите, когато малко направим простор, светлината на слънцето, която винаги сияе в нас, над нас, както искате кажете, ще дойде, ще ни осветли от вътре и това се казва медитация.

Кану


вторник, 20 септември 2016 г.

Избрано от лекции на Кану - Любовта


В духовността има два пътя. Двата са фундаментално различни. Единият път е пътят на любовта - бахкти. Другият е пътят на осъзнаването. Пътят на медитацията. Тези два пътя не са противоположни, не са противопоставени, защото можем да медитираме в любовта. Да медитираме на сърцето. Конкретно моят Учител - Шри Чинмой, в себе си споява двете неща и любовта и медитацията. Той казва така:
 Първата крачка на пътя е Любов. Първо се влюбваш в Божественото, после се посвещаваш на Божественото и накрая се предаваш изцяло на Божественото.Това са трите крачки в пътя на Любовта. Обаче основата на тази любов е медитацията. Медитираме на сърцето, медитираме на любовта. 
Влюбеността в Бог е врата към вечността. Ако изживеем тази любов към Божественото, можем да влезем в храма на вечността. Ако медитираме, можем да изпитаме любов, а ако имаме любов, можем да изпитаме медитация. В много силна вътрешна любов, към Божественото ще влезем в медитативно състояние на пълно разширяване на съзнанието. И ако медитираме така в пълно разширяване на съзнанието, когато ще отпаднат всички привързаности, тогава ще изживеем какво е тази любов. Така, че медитацията води към любовта, а любовта води към медитацията. Те са свързани, не си противоречат, и двете са врати към един храм, можем да влезем от вратата на любовта, или от вратата на медитацията. Как ще влезем не е важно, важното е да влезем.
Когато имаш любов, ти си пълен с блаженство. Пълен с щастие. Ако хората имат любов и блаженство, светът ще цъфти. Всички ще бъдат прекрасни. Ще се прегръщат по улиците, ще се обичат, няма да има войни, няма да има вражда, няма да се убиват, няма да се гледат като врагове. Като съперници.
Ако има любов и блаженство в нашето сърце, в сърцата на много хора, ще имаме съвсем различна обстановка от тази, която е сега. Ще има благодарност към Бог, ще има Любов и Блаженство. Ако хората имат любов и блаженство в сърцата, няма да са недоволни, и няма да съперничат. Няма да са в някакво непрекъснато напрежение за повече пари, повече удоволствия повече вещи. 
Човек може да се просветне и по пътя на Любовта и по пътя на Медитацията. В бхакти това се нарича Бхава Самадхи или Самадхи на екстаза. Екстатично Самадхи. Ти влизаш в такъв екстаз, в такова щастие, че твоето его направо изчезва. Умът изчезва, тялото изчезва, цялото его е стопено и остава само един необятен, вечен, безкраен екстаз и това е, но тебе те няма като его. Екстазът съществува, вечността съществува, но тебе те няма. Тогава си готов да умреш. 
Ако обичаш някого, не усещаш разделеност от Него. Неговата воля и твоята воля са едно и когато правиш нещо за Него, ти си щастлив, това ти носи щастие, това те радва, не ти носи мъка. Ако извършваш Неговата воля с любов, тогава това те освобождава. Иначе няма свобода за човека, ако няма любов към Бог. И двата начина и пътят на любовта и пътят на медитацията са ми близки. По два начина виждам, че може да се изживее Истината. И едното е реално и другото е реално. И никое не е по-висше, никое не е по-низше. Работата е в това за кое имаш вътрешна даденост. Дали любовта ти е по-близка като метод, като път или медитацията.
Човек трябва да търси Истината в сърцето си, само в собственото сърце. Погледни навътре, счупи земните идоли и блясъка освободи. Освободи блясъка и светлината. Светлината е затворена поради нашите привързаности за този свят, за това тяло. Поради това, че сме привързани за това тяло и поради това, че сме привързани за сетивата и това, което виждаме, ние и Бог Го изграждаме външно в някаква сетивна форма. За да можем да Го манипулираме и Него.
Истината за твоето същество живее в твоето сърце. И ако намериш у себе си тази светлина и тази любов на Божественото и ако я изживееш директно, няма повече да си заблуден, ще знаеш, че не си тяло. И това е действително. Не си! А ако не си тяло, как ще обожаваш нещо с тялото и с ума. Това е изживяване, което човек трябва да има директно. Това е чисто изживяване, по-чисто от това, амин.
 Няма по-чисто, защото няма какво да го замърси. Докато има нещо чисто, то може да бъде замърсено, обаче то е толкова чисто, че няма мърсотия никъде, защото няма никой, който може да го замърси. Няма двойност, адвайта, недвойнственост. Докато има двойнственост, ще има замърсяване, ще има изчистване, ще има нещо, което е нечисто, ама няма да има любов. Ще има страх. Само страх. Ще сгреша, ще ме изхвърлят ... непрекъснат страх. Религията не е страх, тя е любов, само любов, няма страх. Живот в любов с Кришна.
Да живееш в единство с Бог, в любов с Него, където двамата стават едно. Където не може вече да има замърсяване, няма да има отделяне. Докато търсим навън Бог, ние сме приключенци, търсим Бог навън. Бог е в твоето сърце. Няма къде да бъде. Просто само трябва да гмурнем достатъчно дълбоко зад цялата тъмнина на ума, цялото невежество, което е в нас и да открием това, което е скрито. Това, което сме ние самите. А то е тук и сега. Няма къде да иде. Божественото винаги е присъстващо. То е присъстващо в нас, в най-голямата дълбочина, това сме ние самите всъщност. То е по-голямо от нас, а живее в нас. Божественото, което живее в сърцето на човека е по-голямо от целия материален универсум. По-голямо. Материалният универсум е малък по-отношение на онова, което живее в твоето сърце. Това, което живее в сърцето е по-голямо, по-светло, по-красиво, по-божествено от всичко, което можеш да си представиш, замислиш, от всички фантазии на ума, много по-голямо. Много, много по-голямо. Не може да бъде осъзнато със сетивата. Сетивата са безпомощни пред това нещо. Трябва да го изживееш, да имаш изживяване и да разбереш, че това е Истината.


понеделник, 19 септември 2016 г.

Избрано от лекциите на Kану - религиите



Религиите са различни къщи. Това е една къща, това е друга къща, обаче стремящите хора, които са влюбени в Божественото излизат от къщата. Летят нагоре, излизат от къщата си и там се срещат с други стремящи същества. В единство с тях откриват Божественото. 
Като кажем религия, всички разбират някакви ритуали. Религията не винаги значи ритуал. Ритуалът е външното тяло на религията. Все едно да мисля за тебе, че ти си това тяло. Че ти си ритуал. Ама ти не си ритуал. Не си това тяло. Това, което си всъщност, е скрито. Невидимо, за това когато описваме религиите с ритуалите, хората правят сума ти ритуали, сума ти молитви,  казват сума ти думи религиозни, после отиват избиват други хора след тези ритуали. Това любов ли е? Религиозно съзнание?  
Всичките хиляди години човечеството страда, прави нови и нови карми, нови и нови страдания. Нито една религия не е успяла по никакъв начин да ги реши. Единствената религия, която не е донесла омраза и убийства, това е будизмът. Поне не са карали хората насила да приемат будизъм. Докато християнството и ислямът насила са карали хора да ги приемат. Да станеш християнин или мюсюлманин. Има много насилие в самата религия. Докато в будизма няма насилие. Може би това е най-ненасилствената религия.  Даоизмът, будизмът. Във всички други религии има насилие. В името на религията, в името на Христос, са избити сума ти хора. В името на Мохамед също. Не го гледам това много като положително.

Да убиваш хората в името на религията. Каквито и да са причините, това е политическа акция, това не е религиозно действие. Така религията се превръща в политика. Религията не трябва да бъде политика. Религията е чисто отношение към Божественото - отношение в сърцето. Не принадлежи на никого, това е просто изживяване, което ти го имаш. Вътрешно изживяване на сърцето.


Буда казва: Животът е страдание.

Защото животът наистина е страдание. Хората, които живеят в такова състояние не може да са щастливи. Това не е Ананда, това не е блаженство. И ако не можем да изживеем медитация, този полъх, тази светлина, ние все едно не живеем живота. Всичко е празно, кухо, живеем живот като роботи.

Има хиляди религии, всякакви секти, обаче не виждам това да прави щастливи хората. Да идват до някаква хармония, че религията ги е направила щастливи. Не виждам. В действителност не е. Гуру, който по принцип е много положителен към всички неща беше казал в една поема за 21 век:

В 20 век има тотален банкрут на всички световни религии.

Банкрутираха религиите, до тук бяха. До 20 век ги видяхме какво могат да дадат. Шри Чинмой, който е абсолютно положителен към всички, има любов и състрадание към всички хора....

Такава любов и такова смирение, което съм видял в Гуру не мога да кажа, че съм видял при някого. Поради Неговата искреност, поради Неговото вътрешно виждане, ето тази малка поема казва нещо много важно за мене. Че религиите не са успели да преобразят човека. Не създадохме хармония. Резултатите ги виждаме, на лице са. Екологията я виждаме къде е, икономическата ситуация я виждаме как е. Светът не е в много добро състояние. Мъчим се едни други. Цялата тази неосъзнатост създава една тежест. Един по-тежък и по-тежък начин на живот си създаваме и чрез технологията. Колкото и да ни помага, в един момент ставаме като зомбита.

Ставаме по-заспали и по-заспали с технологията. Не виждам някакъв голям успех от религиите. Не виждам да са направили онова, което обещават. Всяка религия обещава успех. Ще се промени човечеството, ще стане така, така, така... обаче нищо от това не се реализира. Къде са?

Христос казва: По делата им ще ги познаете.
Ще видите плодовете от делата им, ако те имат нещо истинско у себе си, плодовете ще покажат, а плодовете не показват успех. Може да имат най-искрено усилие да правят; не казвам, че всички са неискрени, обаче много е трудно да се случи тази промяна на по-глобално ниво. Да спуснем този мир, за който Гуру говореше. Да дойде този мир, няма мир, как може да има мир в света?

Ако нямаме любов в сърцето, ако не усещаме любов към Бог, всеотдайност, готовност да се отдадем в тази любов. Тази любов, която си изживял в сърцето... човек е готов да се отдаде на това нещо. Да има цялостно отдаване в това нещо. Тази любов не е абстрактно понятие. Тя е нещо, което действително изживяваш и си готов да се отдадеш в него. Не се страхуваш. Ако трябва да умреш, каквото и да трябва да стане, ти си готов да приемеш всичко в тази любов. Това не е абстрактно, отвлечено, интелектуална спекулация. Това е конкретно изживяване. Или го изживяваш, или не го изживяваш. Или го имаш, или го нямаш.

Мистиците, суфите, бхактите – те са го имали това изживяване на тази любов. Мира Баи, Шри Чайтаня, Сан Тукарам, много бхакти и християнски светии имат такова изживяване на тази любов към Бога и готовност поради тази любов да се дадат, да не се страхуват от смъртта.


Всъщност това прави една религия да бъде жива. Това дава смисъл, основа на религията са тези хора, ако ги е нямало тези хора, не е достатъчно само Христос да се появи. Трябва и хора, които са готови да повярват в Христос, да вървят в единство с Него.

Поради тези хора християнството се е разпространило. За жалост колкото повече се разпространява, става по-повърхностно и по-формално. Но тази любов е нещо много важно, защото ако не я изживеем, нашият живот е празен. Какво изживяваме всъщност, ако нямаме любов към Божественото? Ако я няма тази сладост на любовта, този копнеж...

Да живееш непрекъснато в Божието присъствие, в любов с Божественото, това е смисълът на човешкия живот. Да вършиш Неговата воля по Негов начин. Да пречистим живота си, да се опитаме да се свържем пак с Него, да направим връзката отново – Религире. Да станем истински религиозни хора.
Не е важно дали християни или мюсюлмани, дали евреи, важно е дали са истински посветени на Бог. Дали имат истински контакт с Божественото. Ако имат истински контакт с Божественото, няма значение коя религия са хората. Божественото е едно, това е контакт за всички, важно е да я има тази близост. Този нектар, този вкус...не може всички хора по един начин да вкусят Божественото и за това има толкова различни религии, защото има много различни вкусове, много различни карми.
Някои има любов за Кришна, някой имат за нещо друго. Обаче важно е, че има. Истинско. Но ако е фалшиво, ако не е истинско, просто не е истинско. Това е фалшиво нещо. А фалшивото не може да те отнесе до Истината. Фалшът не може да те доведе до Истината. Не може човек с фалшиво средство да стигне до Истината, защото самото средство е фалшиво, то ще умре по пътя.

Ти трябва да откриеш кой си ти. Това е истинският въпрос, за който си тук. Не е да вярваме в тая религия, оная религия. Това са различни начини, по които хората са търсили. Обаче тези религии са станали причина за вражда между хората. Религиите се борят една срещу друга. Борба за власт, борба за мощ. Ще ги вкараш едни хора в една идея и после ще ги манипулираш. „Единствен правилен път е нашият. Само исляма, само християнството, само юдаизма, само будизма” и ставате идиот и се описвате с тази религия.  Мислите, че сте намерили пътя и осъждате и другите религии. Така ги разделят - разделяй и владей. Вкарай овцата в обора и после може да я контролираш. Трябва да видиш какво всъщност търсиш, за какво си.
Просветлението те освобождава от страха и невежеството, oт илюзията. Иначе ако не се просветнеш - нищо. Илюзия и това е. Продължаваш в илюзия. За това това най-важното нещо за човека е да се просветне. Не с егото и интелекта. Когато се просветне човек наистина и реализира това, тогава е нещо друго, но докато не го е изживял, още не го е изживял. Каквото и да прави.





неделя, 18 септември 2016 г.

Избрано от лекции на Кану - Мантра



Ом е вдъхновението и от него произлизат формите. Ом е звук, който има форма. Едновременно е звук и форма. Ом е божествен звук, първичната вибрация, той е оня звук, който „в началото бе словото” ом или амин. Във всички свещени писания се споменава този звук като творчески и начален звук, от който е създадена тази материална вселена. Така че всичко което виждаме е този звук. Аз просто си играя с цветовете. Сънищата тази действителност е като сън. Това което виждаш е сън и това което сънуваш е реалност. Както казва древният мъдрец не знам дали съм пеперуда която сънува че е чуанг дзъ или съм чуанг дзъ който сънува че е пеперуда. В един момент сънищата и реалността стават относителни. В цялата тази материална вселена, която е ом се проявява ом. Божественото няма къде да не е проявено, но ние не го осъзнаваме. Божественото за мен е нещо универсално и се проявява във всички религии. Няма някъде където не се проявява. Ако се свържем с божественото нашия живот ще добие смисъл и изпълнение. Изкуството е начин на медитация, да се свържем с божественото чрез творчеството. Да се свържем с един по-дълбок вътрешен източник. Проявявайки навън да открием вътрепния източник на съзнанието. В обикновения живот божественото е проявено и аз го наричам невидимото присъствие на възлюбения.
Всеки звук е музика и всеки звук е Ом. В древните писания Шастрите, пише, че всичко, което съшествува е Ом. Е звук - вибрация. И наистина е така, обаче не защото пише в писанията, а защото като го изживеем това, ще видим, че наистина е така. Това е Ом. Това, което говоря е Ом. Всеки звук, предмет. Всичко, което обкръжава, и което не го виждаме е Ом.
 Този звук не е материален. Не го чуваме с ушите. Не можем да го чуем, защото самият Ом не е външен звук. Ние го имитираме. Като кажем Ом, имитираме звукът Ом. Ом е вътрешен звук. И можем само вътрешно да го чуем да вибрира в нас. Ако го чуем този шабда, така се казва звукът нади, този звук ако го чуем така без да го слушаме, тогава ще разберем как е сътворен светът.
Не, че някога е сътворен, па сега седем дена Бог го творил па на седмия ден отишъл на пица. Седмия ден се почива. Светът е творен всеки един момент. Тук и сега. Непрекъснато се твори. Това е толкова невероятно. Заради това, че светът се твори във всеки един момент, просветлението е възможно. Просветлението значи, когато изчезне светът. Тогава осъзнаваме, че изчезва всичко и после пак се появява всичко. Когато изчезва няма време, защото изчезва времето. Времето е също една ментална категория. Като изчезне времето, изчезва умът и всичко изчезва. След това пак се появява. И това е реален и не е реален в същото време. Хем е реално такъв какъвто го виждаме на едно ниво, хем изобщо не е такъв на друго ниво. Всичко е такова каквото го виждаме, и нищо не е такова каквото изглежда. 

                                               ******

Всяка мелодия носи определен код - кодът на мястото, от където е спусната. Едни мелодии носят един код, други мелодии – друг. Докато слушаме някоя мелодия, тя ни води..., нашето съзнание ще отпътува натам от където е дошла. Така мелодията, вибрацията, звукът ни водят да отпътуваме към човека, който ги е създал. И това е смисълът на мантрата, на древните мантри в Индия. 
Древните риши, мъдреците, влизали в едни специфични състояния, и когато влизали в такива състояния, те „чували” мантрите. Чували ги с „вътрешното ухо”. Не гласно да ги пеят, а ги чували с едно чуване, което е вътрешно. То се спуска като вибрация. И когато чуят мантрите, когато чуят тези звуци, те ги произнасят и ги дават на хората, които пеейки ги да отидат там, откъдето са спуснати тези мантри и тези звуци.
Ришито или мъдрецът, който я е спуснал тази мантра, я спуска от светлина, от тишина, от място, където няма звуци. Тя идва от място, където място няма, от една тишина, която е медитация – където няма звуци, няма човек даже. Няма го ришито. Макар, че той е като един инструмент: чрез неговото тяло, чрез неговите други изработени тела, спуска мантрата до физическото тяло и може да я изпее. И ако изпеем мантрата без в този момент да мислим нищо, ако просто се свържем със самия звук, със самата вибрация на мантрата Ом Намах Шивая, ще можем да материализираме  това, за което пеем, да го донесем тук в нас.


събота, 17 септември 2016 г.

Избрано от лекциите на Кану - творчество


Творчеството е медитация, от медитацията се появява истинското творчество. Творчеството е израз на махане на вътрешните блокади. Тогава се освобождава творческа енергия в човека. Нещо положително се проявява. Блокадите са като нещо от лед, от мраз, нещо такова и почват да се топят. Не могат да се стопят толкова бързо, те са много твърди. Ние сме работили за тези блокади животи наред, прераждания наред.
Човек трябва да е отворен, да осъзнава какво се случва всъщност, да бъде много реален и да се опитва да не лъже себе си. Най - трудното нещо, което можете да направите е да не се лъжете. Ако не се лъжете на момент сте почти просветлени. Абсолютно нищо друго не е нужно. Отпаднат ли илюзиите, спрете ли да се лъжете самите себе си и ще бъдете много близо до Светлината. Много близо. Нашите лъжи, които храним илюзиите, които имаме в подсъзнанието, които са модели на егото, са много вкоренени. Егото е много лукаво, то се храни от тези лъжи. От тези илюзии. Не може да дойдем до истинско творчество, докато не се разчупят вътрешно някои илюзии за нас. 
За да можеш да проявиш творчески импулс трябва доверие в нещо неизвестно. В неума. Трябва да имаш доверие в нещо, в което не можеш да имаш доверие. Защото даже не знаеш какво е, а за това трябва храброст, смелост.  Трябва да рискуваш да кажат: „Ей, тоя идиот гледай каква картина нарисува”. 
Не смееш да се издадеш, трябва винаги да имаш високо ниво. По-високо от на другите - това е основа на егото. Винаги да си по-високо от всички останали. Не си, ама така си твориш. Аз съм си аз. Ти си ти, ама как си ти – като его. Това не е творчество. 
За да можем да направим творчество, трябва да изоставим ума. Не да правим имитация на нищо. Трябва да дойде пълна тишина у нас, пълен покой. И от тази тишина да се роди нещо, да се появи нещо, да имаме доверие в неизвестното.
Имате голяма стена пред вас, трябва да я нарисувате, а не знаете какво ще нарисувате. Седите и гледате. Трябва да имате едно вътрешно доверие в съществуването, да пуснете да се случи да не се намесвате, да имате доверие в нещо повече от вас. Да бъдете нещо повече от един човек с четка. Да имате доверие в тишината; в нещо, което не може да се предвиди. Не в ума, ако излезе нещо от ума, то ще бъде някаква схема. 
Предпочитам да няма концепт. Директно в неизвестното. Да изчистиш ума, да дойдеш до тишината и тишината да рисува. Да не коментира ума през цялото време: „Това може да се хареса така, това може да го купят, и пари ще ми дадат....”
Умът на художника работи през цялото време. За това, като видиш някоя картина, ще те заболи главата. Кой знае какво мислене е било. Но това не е творчество. Рядко кога някой има изворно творчество. 
Рисуването е един вид запознаване сами със себе си. Дори да не рисувате – казвате: „Не знам нищо да рисувам.” Недейте да знаете, просто рисувайте. Пуснете да се случва. И наблюдавайте това, което се случва. Бъдете свидетел на това, което рисувате. Какви емоции предизвикват тези цветове или тези форми, какво се задвижва вътре във вас, когато го рисувате това нещо. 
Рисувате нещо и то предизвиква определена емоция, определено чувство – това усещане, което го предизвиква тази рисунка, опитайте се  да го почувствате в себе си. Бъдете съзнателни да осъзнаете тази част. Има една голяма част в нас, която е неосъзната. Черна Африка, Тъмна Индия, няма никакво съзнание за това, което носим, какво носим в себе си. Чрез рисуването ние ставаме по-съзнателни, по-осъзнати. То ни помага да се осъзнаем какво носим, какво има в нас. Принципно рисуването може да ни помогне. Така, че има смисъл. Има трансформация в това, има осъзнаване. 
Хора трябва да учат да рисуват, да учат музика, танцуване.... Да могат да се изразят.  Имат нужда от това. Да се изразят, да медитират... да пеят, да танцуват... Просто да се вдъхновят за нещо, да не са подтиснати, да не са нещастни. Като почнат да се проявяват, да танцуват, да рисуват - ще им бъде по-лесно. Те са депресирани и непроявени и се проявяват чрез злобеене.
Ако енергията не се прояви творчески, тя става отрицателна към самия човек. И после към другите хора. Щом не си творчески настроен да изразиш щастието, да изразиш гнева - ако това ти идва... да изразиш онова, което ти идва да проявиш нещо, творчески да кажем креативно, терапевтично. Да го изразиш това – този гняв, тази скука... тая мъка тая сексуалност, каквото ти идва ти трябва да го изразиш това. Творчески израз, не да го потискаш... хората потискат, потискат и после озлобяват. Първо се нараняват себе си, се потискат и после им излиза в негативна проява към другите хора. Почват другите да ги критикуват. И другите и те се потискат и после и те критикуват другите, само конфликти и не може нищо да се случи.
 Да творим заедно, да рисуваме заедно да се изразим заедно... Много важно е приятелството – то ни учи как да имаме истинска любов. Не сметкаджийство, а истинска любов. Да има любов към човека, без да има някаква причина. Не със задна цел. Просто защото имаш хубаво чувство към него. Никаква друга причина няма. Имаш положително отношение към човека и това ти е достатъчно, за какво ти е да комплицираш.  Тогава можем да израстваме заедно, можем да бъдем заедно, можем да творим заедно. Аз ти вярвам в това, което искаш да твориш и ти ми вярваш в това, което искам да творя. И аз покрай тебе мога да се изразя – усещам, че ти няма да ме осъждаш за онова, което го изразявам. И ти усещаш, че и аз няма да те осъждам за онова, което ти го изразяваш. Става едно доверие помежду хората. Има някое взаимно доверие, че няма да се осъждат, че няма да се наранят. И така може да се създаде някое общуване, някое общо съжителство – хората да рисуват заедно, да живеят заедно. 
Да се изразяваме свободно и да бъдем заедно, без да сме подтиснати. Хората да рисуват заедно и да влязат в хармония един с друг. Като я погледнеш картината, всички работят за една универсална хармония и всеки да бъде себе си – никой да не го потиска. Поне на ниво на картина да го направят. Ако не може в живота, поне на картина да го направят. Това все едно показва, че може и да живеят така. Защото картината е знак, че така могат да се изразяват, а щом могат така да се изразяват значи може да стане автентично и в живота това нещо. За това това е един творчески момент в същото време образователен момент. Как хората учат да бъдат заедно. Да живеят заедно в хармония, да се изразяват и никой никого да не задушава. Да няма конфликти. Защото ако единия задушава другия – автоматично има конфликт. Единия се опитва да се налага, не разбира другия. Не може да го разбере, защото: „ти не ми изглеждаш окей, ти не си окей”. 
И аз съм окей, и ти си окей. Това според мен е най-готиното нещо,  хората трябва да го научат. Да бъдат заедно, да има толерантност, да има разбиране между тях. Да има приемане. Но трябва да има - „И аз съм окей и ти си окей”. И тук вече има приятелство – да няма конфликти. Защото конфликти е много лесно да се създадат. Да му събираш на един човек, да му събираш ...
В света на изкуството е важно колко по-изразително ще изразиш твоята емоция и хората вярват, че това е така, защото ти си го нарисувал. Значи трябва да е така. Само, че може да не е. Може ти се лъжеш, а те са излъгани, няма нужда да ги лъжеш специално. В света на илюзиите, в света на ума, в света на Мая всичко е възможно. Трудно е да се намери вътрешният път към Истината. Това е наистина трудно. Това е онова, което наистина ни е нужно. Тези всички работи може да са ни нужни до някъде. Окей може да ни е нужно малко профилактика, може да ни е нужно малко да се излекуваме, ама преди всичко ни е нужно наистина просветление. Нищо друго освен това. 
Рисуването е нещо, което благодарение на него, ти можеш да видиш какво носиш в себе си и да го познаеш в себе си. Защото тези всички неща, които нарисуваш, ти не знаеш, че ги носиш в себе си. Изкуството е практично и конкретно: правя, рисувам, това е действие. Любов в действие, Мъдрост в действие, Светлина в действие Интуиция в действие.... 
Всъщност цялата работа е в тази готовност да пееш, да се откажеш...Ако успееш да забравиш себе си, просто да пееш, да се радваш, да свириш и да се радваш, да рисуваш да се радваш, да се дадеш себе си изцяло, да не остане никой зад това.... Докато не се даваш, ти се пазиш, ама си пазиш затвора, а като затворник не си щастлив.