Това да си правиш каквото си искаш не е свобода

The Master speaks...

Казваме: - Аз мисля това, аз мисля онова, аз съм съзнателен. Колко си съзнателен?! Нямаш никакво реално съзнание. Нямаме реално съзнание. Не знаем кои сме. Не сме изживели Истината. Ако не си изживял Истината, ако не си изживял кой си, как можеш да си окей. Ти не си свободен, ти си просто обусловен. То е важността на духовната практика. Духовният Учител, практика, това е важно. Дава ти шанс да се освободиш. Да си наистина свободен, не да си правиш каквото си искаш.

Това да си правиш каквото си искаш не е свобода. Ти не правиш каквото си искаш, ти правиш каквото те натяга. Това не е свобода. През цялото време си контролиран от подсъзнателните импулси. Импулси от подсъзнанието, които те работят. Ти си просто влак на релсите на подсъзнанието. Това те вози, те контролира и не знаеш за това. Ти спиш. Мислиш – „Аз съм съзнателен“.  Не, ти не си съзнателен изобщо. Просто програмите работят, природата работи, ние се возим и си мислим разни работи. Имаме малък телевизор, компютър, имаме лаптоп в главата и спим, и сънуваме сънища, докато не дойде момент да умрем. А като дойде момент да умрем, ни се разваля. Взимат ни сънищата. Казват – „Не може вече“, взимат ни ги.

„Чакай бе, имам още да правя, може ли до тоалетната да отида...“

Не, в гащите ще... няма.

Като умреш, какво ти пука какво мислят другите за тебе. Когато си мъртъв. Не можеш ни до тоалетната да отидеш. Готов ли си за този момент? Всички планове ти се прекъсват. Всички програми са завършени. Край, до тук е. Ще видиш как ако имаш близост на смъртта, да не кажем да изживееш смъртта – само близост на смъртта да изживееш, ще видиш как плановете, всички идеи и мнения, самомнения, всичко това изпарява като някаква пара. Това не е нищо. Гледаш колко е абсурдно това всичкото, колко е безсмислено пред смъртта. Само защото има момент, в който да живееш, всички тези планове, всички тези блянове имат смисъл. Ако те ударят спирачка, няма планове, ни плачене, ни смеене те спасява. Можеш да плачеш колкото искаш, пак ще умреш. Може да се смееш колкото искаш, пак ще умреш. Поне може да умреш смеейки се. Това не е лошо. Това е един весел начин да се умре - със смях. Поне за последно да се изнасмееш. Да се почувстваш щастлив. Умирам, хаха. Колко добър виц.

Само просветнати хора може да се смеят в смъртта. Иначе всички се смеят на сватба, на рожден ден, кога другите ги гледат, че са много успешни и т.н., когато някой ги харесва се смеят, весели са, ама когато дойде смъртта не е много смешно. Затова моите приятели се дразнеха като започнат нещо да говорят и аз започвам да им говоря за смъртта, и те - Аман беее... стига. Казвам: Това е реалност. Трябва да се знае. Иначе е тема табу, да се говори за смърт. Никой не говори за смърт. Носим мъртвите някъде по-далече от града, да не ги гледаме, че има гробища. Да не ни подсещат.

Кану