петък, 10 февруари 2017 г.

Онзи, който е пречистен посредством любов, е чист


Най-общо казано, суфизмът е мистичната традиция в исляма. Суфизмът може да бъде дефиниран просто като практически път, водещ към Бог, научаван и практикуван под ръководството на духовен Учител, наричан обик­новено Муршид, Шейх или Пир. Все пак, тези елементи са общите белези на мистицизма, съществуващ далеч преди появата на исляма (Ислям буквално означава „под-чиняване" или „предаване" на Бог, а „мюсюлманин" оз­начава „онзи, който се подчинява" - думата произхожда от една арабска дума, свързана с думата ислям). Суфите и повечето други мистици казват, че мистичните опитности или преживявания излизат над време и пространство, как­то и над ограниченията на физическия свят на живот и смърт; и като такъв, мистицизмът не може да бъде разбран или обяснен посредством какъвто и да е нормален начин на възприятие или описан на физически език. Това е все едно да се описва света на роден сляп или музиката - на роден глух.
Относно единството на мистичното знание Руми казва:

Това са истини, по отношение на които стотици и хи­ляди мистици са на едно мнение. Техните твърдения въоб­ще не се различават - нещо, с което хората на интелек­туалното знание не могат да се похвалят.

И още:

Едно мигновено разбиране на Истината не оставя място за тълкуване, посочва Руми.

Суфите казват „който вкусва, той знае" или както Ру­ми излага това - „който не вкусва,"той не знае". Абу ал-Хасан Худжвири, персийски суфи от XI век, в своето произведение „Кашф ал-Махджуб" (най-стария персийски трактат върху суфизма) цитира Абу ал-Казим Кушайри (986-1074), един от ранните персийски суфи:

Суфи е като болестта, наричана бирсам (плеврит), коя­то започва с делириум и завършва с мълчание; защото ко­гато достигнеш „неподвижност" („устойчивост" или „ста­билност"), ти си ням."

Първоизточниците на суфизма не са известни. Някои историци смятат, че терминът суфи е навлязъл през VIII век, поне двеста години след формирането на исляма. Други смятат, че той вече е бил налице по времето на Мохамед. Не може да се каже нищо точно и конкретно. Р.А. Никълсън, един от големите иследователи на исляма, в книгата си "Мистиците на исляма" казва:

Истината е, че суфизмът е нещо сложно и комплексно, и затова не може с лека ръка да се каже как е произлязъл.

В трактата си Худжвири казва:

Някои смятат, че „суфи" е наричан така поради въл­нената дреха (джамах-и суф), която той носи, други - за­щото е „в първата редица" (саф-и аввал), трети каз­ват, че суфите се смятат за „ашаб-и-суфах" (хората на скамейката, които се събират около джамията на про­рока). Четвърти пък твърдят, че наименованието е про­излязло от „сафа" (чистота).

Има и такива, които са на мнение, че суфи идва от гръц­кото sophiа (мъдрост). Все пак, обикновено се приема, че източникът е думата suf (вълна) поради грубата вълнена дреха, носена от пророка Мохамед и неговите спътници. Суфизмът се занимава с процеса на „ставане суфи". Худж­вири обяснява:

„Суфи" е наименование, което се дава и първоначално е било давано на съвършените светци и духовни адепти. Един от Шейховете (Учителите) казва:

„Онзи, който е пречистен посредством любов, е чист, и онзи, който е погълнат от Възлюбения и е изоставил всичко друго, е „суфи".

Официалната религия, в която са родени всички суфи, е ислямът и повечето от огромното количество суфи-писания са интерпретации на ученията от Корана и Ха-дит (твърденията на Мохамед). В учението си суфите използват много от историите, съдържащи се в Корана, чийто първоизточник е Библията, включително тези за Йосиф, Авраам, Мойсей, Исус и Мария. Въпреки това, има множество общи черти между суфи-философията и прак­тиката, и мистицизмът на останалите култури. Т.П. Хюз в своя „Речник на исляма", глава „Суфи", пише:

Самите суфи признават, че тяхната духовна (религиоз­на) система е съществувала в света преди мисията на Мохамед и един непредубеден изследовател на тяхната система ще установи, че „тасаввул" или суфизмът не е нищо друго освен мюсюлманска адаптация на школата „Веданта" на хиндуистките философи, която също можем да открием и е писанията на философите на древна Гърция, за която пък сър Уилям Джоунс смята, че Платон я е научил от мъдреците на Изтока.

И Руми, и неговият Учител Шамс-и-Табриз потвърж­дават, че душата се преражда в множество форми:

Много пъти като трева съм израствал,
осем милиона и четиристотин хиляди тела съм видял.

Руми

Стотици хиляди пъти сме идвали в тази
страноприемница и стотици хиляди пъти сме си отивали. О, глупави човече, своя първоначален Дом напълно си забравил
и се луташ в безброй прераждания.

Шамс-и-Табриз

Независимо в коя част на земното кълбо и в коя офи­циална религия се появява, истинският мистицизъм или истинската духовност винаги носи своите характерни черти, които винаги са едни и същи. А те са: 1) наличие на жив Учител, съвременник на последователя, компетентен в „Словото" - той свързва последователя със Словото или Гласът на Бог чрез посвещение; след това последователят започва да практикува, спазвайки задължително морално-етичен кодекс на поведение в мисли, думи и действия или така наречената дисциплина, необходима за издигането на съзнанието вътре; 2) факторът „Слово" (чуващият се звуков поток - мелодията-любов на Бог, наричана с различни на­именования от различните мистици през различните епо­хи и 3) съблюдаване на морално-етичен кодекс на поведе­ние - честно спечелени средства за прехрана, ненасилие към другите и т.н., накратко всичко онова, което се съ­държа в десетте Божи заповеди от Библията (тук влиза за­дължителното вегетарианство) - без което издигането на съзнанието вътре е немислимо.

Нека видим как тези три елементи присъстват в суфизма:

1) живият Учител - Учителят-суфи е наричан на арабски Шейх (по-възрастен) или Муршид (Учител), а на персийски Пир (по-възрастен). Той е изпълнявал специал­ната функция на посредник между човека и Бог.

Маулана Руми изрично предупреждава търсещия Бог за необходимостта от компетентен Учител за следването на Пътя на Любовта, най-висшия мистичен път:

Осигури си някой Пир за водач, защото водач ако нямаш това пътуване е изпълнено с нещастия, ужас и борба. О, втурни се към Бог  и търси убежище при Учител. Не погубвай своята душа със гордостта и егоизма си.


Абу Хафиз ал-Сухраварди (1145-1234) пише:

Когато искреният последовател започне да изпълнява заповедите на Учителя, осигурявайки си неговата компа­ния и изучавайки неговите методи, едно духовно състоя­ние започва да се излива от Учителя към последователя на вътрешно нива - все едно една лампа запалва друга. Изго­вореното от Учителя вдъхновява вътрешно последовате­ля, така че думите на Учителя стават съкровищница за духовни състояния (нива). Това е приложимо единствено за последователя, който е насочил цялото си внимание към Учителя, който е изоставил желанието на своята душа и който е унищожил егото си в Учителя, като се е отказал от собствената си воля.

Руми също подчертава особената важност на компа­нията на компетентен Учител на Словото – Светец[1]:

Ако желаеш да срещнеш Бог, отиди и седни в нозете на светец, защото неговата компания, дори за миг,

е нещо по-добро от сто години искрена молитва.

За величието на своя Учител - Шамс-и-Табриз - Руми казва:

О, виночерпецо, подобно на просяк моля аз: на Маулана от Рум дай назаем милостта си, за да бъде роб на робите на Шамз-и-Табриз.

В „Диван-и Шамс-и Табриз" Руми казва още, че живият Учител е равностоен на Бог:

Великият Бог ни е оставил отвън и се е затворил зад здраво заключени врати. След това, скрит зад маската на човек, Той идва, за да отвори вратата.

На друго място Руми казва:

Светлината на Бог се изявява в светците -

именно от тях ще научиш как да я съзреш.

Буллех Шах (1680-1758), един суфи-мистик, живял в Пен-джаб, Индия, също пояснява относно живия Учител, че

Бог идва в образа на човек и пробужда света.

2) Факторът „Слово" или Калма - чуващият се звуков поток или Мелодията на Любовта, наричана Саут (звук) от истинските суфи, суфите на Словото. Саут или Звукът е източникът на истинското знание. Други-наименования за Словото или вътрешния звук, използвани от суфите са Султан-ул-Азкар (царят на молитвите), Саут-и-Сармади (Песента на Бог), Калам-и-Кадим (Древният Звук), Нида-е-Асмани (Звукът, идващ долу от Небесата)

Суфите, които наричат Словото „Вадан", са оставили следното твърдение:

Ако Безименният не бе пожелал да изяви Себе Си и да стане Името или Словото, то тогава не би имало „Звук", не би имало Вселена.
Из "Океанът Руми"

Няма коментари:

Публикуване на коментар