Story time: Приказка за царя и садхуто

The Master speaks... 

Някакъв си садху, йоги в Индия, седял под едно дърво много години. Веднъж царят се заинтересувал от него. Махараджата се заинтересувал за този свят човек и пратил да изследват неговото минало, дали има нещо нередно. Те изследвали изследвали къде е роден, неговото минало, няма - човекът е чист, наистина бил светия. Истински светия, гол садху под едно дърво. Много години живял под това дърво. Тогава царят решил да го покани в палата да живее при него. Отишъл при него и му казал:

- Реших да те поканя да дойдеш в палата, да живееш при мене. 

Царят всъщност се надявал садхуто да каже: „не искам”, защото той бил такъв смирен човек, гол, нямал дрехи, ядял веднъж на няколко дни, абсолютно непривързан към тялото, към нуждите на тялото, към външните обстоятелства - истински светия. Рекъл си: „Той сигурно няма да иска да дойде да живее в палата на царя в охолство.”

 Обаче садхуто казал:

- Да, много хубаво, ще дойда. Прати ми твоята колесница да дойде да ме вземе. 

И царят пратил колесницата, садхуто седнал щастлив в нея, усмихнат, гол, радостен, а на царя му ставало все по-зле и по-зле. Мислел си: „Леле как се прецаках, мислех, че е истински садху, той излезе мошеник. А и тези, които го изследваха нищо не знаят. Какъв светия - той е ...”

 Обаче няма, свърши вече, бил го поканил. Той е кшатрия, това е негова дума. И така дошъл садхуто и той го настанил в една хубава стая. Поискал дрехи да се облече, облякъл се, поръчал вкусна храна да му донесат да яде. Донесли му, той ял, живеел в стаята, нищо не правел, по цял ден само сменял дрехи, ядял, къпел се в басейна, почивал, медитирал, лежал в мекото легло... 

Шест месеца садхуто живял в палата, наслаждавайки се на всички удобства максимално. Понякога решавал да иде до града и казвал:

 – Кажете на слугите да докарат златната колесница, отивам до града да разгледам малко...

И отивал със златната колесница на царя, а царят по-зле и по-зле. Чувствал се прецакан от всякъде. След шест месеца царят както си излизал на сутрешна разходка в градината, приближил се до садхиуто, който също бил на сутрешна разходка и му казал:

- Знаеш ли какво, от много време искам да поговорим...

- Знам, обаче все пак кажи, въпреки, че знам за какво е работата! Нямаше да се случи, ако ми беше казал още в началото под дървото, ама сега кажи.

- За тия шест месеца разбрах, че няма разлика между нас. Даже ти само се кефиш, аз работя, народ командвам, имам отговорности. Ти само ядеш, се кефиш, а аз трябва да си върша длъжностите. Изобщо не съм щастлив от това. За това и вече не идвам да те питам нищо, нямам отношение към тебе вече. Когато беше под дървото гол садху, имах отношение, защото живееш по друг начин. Вече много години си под това дърво, това е уникално, обаче като почна да живееш така просто, не виждам разлика между нас. Какво ще ми отговориш на това?

- Добре - казал садхуто - айде да се разходим малко и ще ти отговоря. 

Тръгнали на дълга разходка с царя, ходили, ходили по едно време на царя му писнало и казал:

- Добре де, защо да ходим толкова?

- Не, не, когато дойдем до едно определено място ще ти отговоря. 

Ходили, ходили, дошли до границата на царството. И като дошли до самата граница на царството, садхуто му казал:

 – Виж, знаеш ли каква е разликата? Разликата е в това, че аз живея в този палат, двореца, обаче не съм привързан към това. Ето ти ги дрехите - той се съблякъл гол и дал дрехите на царя - вземи си ги, аз си отивам. Не съм привързан към твоя палат. А ти ако не си вързан, ела с мен, хайде с мен, отиваме някъде, не се знае къде. Искаш ли да тръгнеш с мен в неизвестното? 

Царят тогава осъзнал каква грешка е направил. Каква е разликата. Видял колко е вързан за царството. Колко е привързан за всичко, което прави, за разлика от садхуто, който не е привързан за нищо от това. Видял си своята привързаност. Паднал пред неговите стъпала и казал:

- Недей не си отивай, остани, сгреших, не разбирам, не съм интелигентен признавам, че не разбирам, обаче това ме мъчеше. Сега ти ми даде отговор и това не е просто отговор, а действителен отговор. Не е отговор само вербално, а е по въпроса. 

Той си отива. Не е вербален отговор – „аз си отивам”, а той си отива. И садхуто наистина си отишъл. Царят не успял да го убеди да се върне. Той му казал: 

- Слушай, на мен ми е все едно, аз мога да живея в палата с тебе, не ми е тежко, ама след някое време пак ще стане същото. Ти пак ще забравиш това, което ти отговорих и пак ще почнеш да ме гледаш така. Ти не можеш да излезеш от това, ти си затворник на твоята психика. Не аз съм твоят проиблем, а ти си твоят проблем. Твоята привързаност за царството, за властта, за имането, за всичкото това нещо. 

Цялата тази привързаност не ни дава свобода. Не можеш да ходиш, не можеш да идеш, да бъдеш никой. Можеш ли да станеш никой? От цар? Да се откажеш от идеята, че си цар, да станепш садху, да махнеш тези дрехи и айде да идем да живеем в гората. И ако ядем някога... ако ни дадат да ядем, ще ядем. Можеш ли да живееш така? Ако можеш, хайде. Ако не, върни се назад. И помни, че си нещастен само защото си описан с това нещо, което живееш. Това е твоят затвор. Твоето его прави твоят затвор. Твоето описване с това его и с външните обстоятелства, с които си идентифицирал себе си, правят решетки на твоят затвор. Така оставаш затворник. А не съм затворник, аз мога да оставя палата, всичко, дрехите, има огромна разлика. Докато ти не можеш да ги оставиш. Ако ги оставиш, ще страдаш. 

                                                 ***

Докато не дойдеш до истинска тишина в себе си, до вътрешно съзнание – истинско, не можеш да имаш истинско изживяване. Всяко изживяване ще  бъде временно и няма да си доволен от него. Ще имаш изживяване, след това няма не е трайно. В този свят всички изживявания са временни, защото самата наша его личност е временна. Тялото е временно, умът е временен и той ще изчезне. Вечно е само това, което не е от този свят на ума и на тялото. Това е вечно, това сме ние всъщност. 

В самият човек има противоречие. Първо той го кани да дойде да живее при него, в същото време се надява, че той няма да иска да дойде. Проблемът е, че той мисли, че неговият живот не е духовен. Уж вижда нещо в Учителя после не вижда, защото той живее като него. На него му трябва някой, който не живее като него, за да вижда нещо различно от себе си. И то да е духовно, трябва да има дистанция, трябва да има разлика. Тоя живее под дървото гол, значи е духовен човек. Тоя живее в палат, значи е цар. Не е духовен. 

Това са схеми едни модели, които са изградени, и които важат вече хиляди години. Тези схеми са много древни. И те са в подсъзнанието на хората. Като схема какво е духовен човек? Духвен човек е човек, който медитира, седи под едно дърво, яде когато му дадат ядене, не е алчен. Докато обикновен човек е пълен с желания, е алчен и живее в разкош, в охолство. Това е някаква схема, много древна. Духовните хора не трябва да бъдат такива, духовните хора трябва да бъдат различни. И сега, поради тази разлика се преценява кой е духовен и кой не е духовен. Ако някой живее под дървото, медитира през цялото време, яде на няколко дни веднъж, влиза в самадхи, значи е духовен човек. 

Кану