сряда, 21 септември 2016 г.

Избрано от лекции на Кану - медитация


 "Когато слушаш – слушаш, 
когато ядеш – ядеш, 
когато си тук и сега, 
тази осъзнатост за цялостност 
ни довежда до истинска медитация."


"Цялата тази привързаност за сетивата да я оставиш на външния свят. И ти полека, полека да гмурнеш навътре, в твоя вътрешен покой. В себе си ще намериш много дълбоко спокойствие. Всъщност ние носим този покой, това спокойствие го имаме в себе си."
"Медитацията определено е нужна, един от най-важните методи е да можем да медитираме. Защото като изживеем медитацията, ще разберем, че сме търсили това цял живот, може би животи наред. Когато изживеем медитативно състояние на спокойствие, на радост, когато видим, че не сме тялото, че всъщност сме необятни и свободни, идва едно чувство на необятност, щастие, свобода, няма страх, няма напрежение.
Ако влезем в дълбока медитация ще видим, че това сме го търсили винаги. Нищо друго не искаме всъщност. След като опитаме, ако имаме такова изживяване – в началото може само един път да имаме, но ще разберем, че това сме търсили. Защото ние мислим, че искаме това, искаме онова, всъщност искаме медитация. 
В медитацията влизаме в много голяма близост с нас самите. Може още няколко прегради да има, но зад  преградите свети от там. И щастието от близостта на истинското нещо, което сме, докосва това външно същество, което се опитва да медитира. Има прегради, още не е цялостно обаче се усеща близостта на вътрешното същество. През облаците може от време на време един лъч да ни осветли. И знаем, че животи наред сме търсили да открием кои сме."                                                                              
"Небето не се плаши от облаци. Небето не се страхува от буря. То приема. На небето не му пречи буря, гръмотевици, това е част от живота. Приемаме всичко, което животът ни предлага. Приемаме всички състояния. Не ги отричаме, не търсим да станем някоя кукла, нещо измислено. Каквито и състояния да дойдат - евалла. Пускаме нека текат и виждаме тяхната преходност. Виждаме, че не са трайни. Виждаме преходността, нереалността на собствените си настроения. И не можем да им вярваме толкова. Не се взимаме толкова на сериозно.                               
"В медитацията, във Випасана, да направиш дистанция от ума, да наблюдаваш ума като свидетел, значи да го видиш отделен, че това не си ти. Защото описването, идентификацията с ума е много бързо. Почти не хващаме как се случва. Да се опиташ да наблюдаваш мислите, но да не се описваш с тях, защото ние сме описани с тях, ти си умът. Ти си самият ум. Не можеш да направиш дистанция. Трудно е.
 Да бъдеш свидетел на мислите – може, но трябва практика. Да седиш, да осъзнаваш, да се наблюдаваш и да видиш, че мислите - това не си ти. Мислите минават, заминават по някое време ще забележиш, че мислите не идват, има пауза. Тишина. Тази тишина е много важна. Ти имаш една тишина. Може би за кратко, но тишина. Няма мисли, не си в ума. Тогава излизаш от ума изцяло, в това време на тишина, ти си само свидетел. Това е основа на Випасана медитацията. Да наблюдаваш мислите, емоциите.... Да не се описваш с нищо, това не си ти. Това са мисли, това са емоции, но това не си ти. Ти си свидетел. Само наблюдаваш дишането - как вдишваш, как издишваш. Даваш на ума задача, за да не се занимава с друго.
Трудното е да дадеш дишането като задача за ума. Защото той е супер гениален, като Айнщайн, а ти да му дадеш такава проста задача... Все едно - изкопай тази дупка. Той няма да те вземе на сериозно.
Когато природата направила човека, направила дишането най-неосъзнатата част. Ако трябва да осъзнаваш дишането, за да дишаш и живееш, няма да има жив човек на земята. Ние сме толкова несъзнателни. За това във Випасана основата е наблюдаване на дишането, защото дишането е оставено на онази неосъзната част.
Ти си дишаш, от време на време осъзнаваш, че дишаш и пак забравяш. Но дишаш през цялото време. Ако трябва да осъзнаваш дишането, кръвообращението, храносмилането...? Знаеш ли какви сложни процеси се случват в тялото? А на нас ни дават картинки да гледаме и емоции към тези комикси. Ние сме в еготрип. Ако почнеш да осъзнаваш дишането...
Буда дава Випасана като последна практика преди да напусне. Казва: "Ако в един момент започнеш да осъзнаваш дишането, ще ти се стори, че някой друг диша, а не ти. Това е начало на успокоението. Гледаш диша някой, а ти само осъзнаваш дишането, като да диша някой друг."
В това време когато Буда живеел, хората били по-спокойни. Сега ако дадеш на някой нервак да осъзнава дишането, той не може, умът му ще иде да се занимава с триста щуротии. Ще каже: "Какви са тези глупости, дай да видим какво има на интернет, как ще осъзнавам дишането, това е много просто занимание. Просто е но е много базисно. Защото ако не дишаш ще умреш. Дишането е много важно занимание.
"Ако си имал истинска медитация, в нея отпадат много привързаности и илюзии. Ако имаш медитация, умът става тих и виждаш колко много неща всъщност, нищо не ти значат. Въртят се като някой празен филм. Стари модели от преди 30 години. Искаш такава шапка с такова перо, искам да си купя такива дънки, искам такова яке, искам да бъда такъв, такъв... Всички тези халюцинации, всички тези илюзии на егото, в медитацията отпадат. За това медитацията е нещо, което е всъщност най-подходящо за хората, да се освободят от илюзията.
Ако хората медитират, много бързо ще се освободят от привързаностите. Защото привързаностите, мечтите ви карат да страдате. Имате много мечти, искате това, онова, а те не се реализират. Никога не се реализират мечтите. А ако се реализират, после ще ви се дадат други, които няма да ви се реализират. Една мечта може за малко да се реализира, кратко, но след това ще се превърне в нещо гадно. Получаваш това, което търсеше, но за това пък изгуби еди какво си.... Не се баламосвай в мечтите.
Монасите, които практикуват зазен, добиват една страхотна вътрешна тишина и непоклатимост. Това е силата на медитацията на зазен. Нямат нищо, нямат желание, нямат страх, нямат притеснение. Шикантаза, няма ум. Това е най-голямата сила. Абсолютна неподвижност. Непоклатима неподвижност. "
"Йогите, хората на дзен са наблюдавали как работи човешкият ум, как действа и за толкова хиляди години, каквито опитности са имали, те са опознали много добре ума. Гледат как работи, какви са механизмите му. Трябва да го опознаеш как действа, как работи и тогава вече виждаш, че това не си ти, това е някой друг, който се представя за тебе. Умът не си ти. Ти не си ум, не си тялото, и все пак ти си абсолютно описан с него.
Умът е създаден от тези модели. Има осем модела в матрицата. Има някои хормонални неща в тялото, има модели в матрицата и от това е направен умът. Не е реално - ти, това не си ти, това е само една част от съществото. Човек е много повече и от тялото и от ума. Но ако не го изживеем това, за нас това е всичко. Умът и тялото и ние сме в затвора. Както умът ни работи, така страдаме. Не разбираме, че не сме това.
Медитацията е точно в това. Осъзнаването и наблюдаването на ума и осъзнаването на това, че това не си ти, ти не си мислите. А ние сме описани с мислите 100%. През цялото време изцяло описани с ума. За това няма свобода. За това ти е скучно. Защото на ума му е скучно. Не на тебе. На истинското същество не му е скучно, истинското същество не се гневи, не му е скучно, не се ражда, не умира - то е оттатък. За това Буда казва Анаата - не аз. Не-аз го нарича, защото аз е всъщност егото."
Нирвана съществува, но никой не влиза в Нея. Път съществува, но никой не ходи по него. Не, че няма Нирвана, но никой не Я изживява. За да изживеем Нирвана, трябва да има разделеност. Нирвана и някой, който Я изживява. Но това е театър. Не е Истина. Театърът не може да е Истината. Може да е добър или слаб актьор….
Онова, което е есенциално важно е да сме искрени в нашето търсене и да не спираме с търсенето. Каквото и състояние да изживяваме, то е хубаво, обаче всяко състояние е една вълничка, една променлива вълничка в реката на съзнанието. Не е Истината, не е нещо трайно, не е нещо, което наистина се случва.
Нашето съзнание е като река. Много вълнички, които се издигат и спадат и слушаме ревът на морето. На вълните, които се издигат, падат и за това морето е много близко до нашето състояние реално, от нашата психика. Морето все едно е реплика на нашият вътрешен живот. Морето, реката са много близки до нашето съзнание. Водата е символ на съзнанието. А солената вода е много добър символ. Когато сме море, ние сме солена вода и разлагаме някакви гъсти материи в нас. Морската сол ги разяжда, действаме като очистител. Солта разгражда гъстата материя, мазнините. Всички тези неща се случват вътре в нас - цялата тази промяна. Както е светът вън от нас, така вътре в нас се случват много неща, които нямаме съзнание, че се случват.
Вътре в нас се случват много неща, за които сме неосъзнати. Ние гледаме навън …, а какво се случва в нас не знаем, не осъзнаваме. Нямаме съзнание за нашата вътрешност, за това какво става вътре в нас. 
Въпросът е дали имаш просветление или не - това е най-важното. най-важното. Дали ще се просветнеш или не. Какво е успешен брак, сега е успешен, после е неуспешен. Сега си жив, после ще умреш. Единственото нещо, което ти остава в този свят е просветлението. Нещо, което е трансцедентално. Единствено това има стойност. Да изживееш нещо, което е непреходно. Всички други неща са суета и са преходни.
Сега си млад, здрав, после ще одъртееш, няма да ти хареса бъдещето. На никой не му харесва. Има старост, болест, смърт. Ако не медитираш сега и тук, няма друго време и няма къде. Тук и сега и медитация."
"Ако всяка ситуация в живота вземеш като нещо, което ти помага, за да напредваш, тогава няма лоша ситуация. Всяка ситуация в един момент може да ти помогне, да ти даде… Няма лоша ситуация. Просто всяка ситуация може да се използва, за да се осъзнаваш себе си в този момент. Какво ти се случва. Например се случва нещо, вместо да бягаш от ситуацията, просто я наблюдаваш и да видиш всъщност какво се случва в тебе. Как се навдига страх или гняв, или и да го видиш това нещо и да не се вържеш, да не отидеш с това, да не се опишеш.
Всъщност медитацията випасана значи да се концентрираш в това, да видиш всички неща, емоции, мисли, телесни сензации, само да ги гледаш като свидетел, като някой, който ги гледа, но не се връзва. След време, ако си свидетел, ако вътрешният свидетел  стане силен, влизаш в истински вътрешен покой, защото ставаш спокоен.
Медитацията е в свидетеля, в осъзнаването и непривързаността към всички неща, които виждаме в себе си, абсолютно всички неща - без преценки. Ако преценяваме, се въвличаме. Принципът на медитацията е да останем непоклатимо непривързани към своята психодрама. Всеки има своя определена посиходрама, вътрешен театър, вътрешен монолог. Ако успеем да разберем какво е медитацията, ако успеем да развием вътрешния свидетел, да разберем какво е вътрешният свидетел, това е много важно.
Ако човек иска наистина да не се въвлича в тези неща, трябва да има вътрешен свидетел, да наблюдава. Ако наистина дойдем до това състояние, мислите изчезват и влизаме в пълен покой. Егото не е изцяло изчезнало, това е един преходен период, още не е самадхи, не сме оттатък - една част от ума е изчезнала, но корените на ума са тук, мислите, подсъзнанието чакат да се проявят.
Не е цялостно това нещо, но по-добре да е вътрешна тишина. Има едно дълбоко спокойствие, от него започва истинското щастие. Не е някаква сензация на сетивата, а истинското щастие. Това не е сетивно изживяване, това се появява от тишина и спокойствие. Когато влезем в тази тишина и спокойствие усещаме как сърцето ни е пълно.
Тази тишина.... пуста е, но пълна в същото време. Тази пълнота, тази пустота не е някаква тъпа пустота, то е светлина, любов, щастие, радост, всичко има в нея. Тогава медитацията ни носи удовлетворение, пълним се с любов, пълним се със светлина, пълним се с щастие. Сърцето ни е пълно, усещаме вътрешно щастие в себе си. Това е първата крачка на медитацията - щастието. Не можем да започнем без щастие. Ако нямаме щастие не можем да започнем. Спокойствието е основа - спокойствие и тишина, а щастието, което се ражда от тях, дава началото на едно второ раждане от тази тишина и спокойствие.
Медитацията идва от само себе си, тя се спуска, когато има пространство, когато изчистим самскарите, когато направим простор, светлината на слънцето, която винаги сияе в нас, над нас, ще дойде, ще ни осветли от вътре и това се казва медитация.
Ако веднъж влезеш в Истинското и Го вкусиш, вече не си неудовлетворен. Нямаш изисквания. Просто течеш. Смирен си. Това е смирение. Това е мир, покой, защото когато веднъж опиташ тази любов, този мир, ти няма да искаш нищо, няма защо, ти го вкусваш, това те е нахранило. За това Христос казва:
„Ако пиеш от живата вода, няма да ожаднееш пак. Докато от другата вода, колкото и да пиеш, все си жаден.”
 Има нещо много дълбоко в това. Да пиеш от живата вода. Който пие от живата вода, не ожаднява отново. Тя е специална вода. Значи не си пил от живата вода. Ожаднява отново онзи, който не пие от живата вода. И той отново и отново пие и все жаден остава. Пак е недоволен. Пак е жаден. Не пие от живата вода. Да пиеш от живата вода, значи да пиеш от Неговото присъствие. Веднъж като се напиеш, не отрезняваш повече. За това се казва:
Вечността чака зад прозрачната врата на всеки един момент. Люби Възлюбения и тази врата се отваря, Вечността влиза и вино разлива и който от него пие, не отрезнява повече.
Ти си пиян, не искаш пак да пиеш. Това е много дълбоко, това е мекам, това е ниво. "
Звукът се ражда от тишина. Тишината е майка на звука. По-древна е тишината. Тишината е там, където дори го няма космическия звук. Отвъд Ом, отвъд космическия звук. Трансцедентална тишина. Пълна тишина, където няма мисъл, няма форма, няма аз, няма мое - не съществува. Изчезва целият дуализъм. Тази тишина е нашето същество, ние сме тази, тишина това е нашата есенция. И когато я открием, в нея ще открием покоя.
Истинският покой не покоят, в който за момент малко сме отпуснати и не мислим. Това не е мир, това не е тишина и медитация. Трябва да изживеем тази тишина, тя е по-дълбока от нас, от тялото, по-необятна от нашия ум, тяло, от цялото нещо, което виждаме около нас. Много по-голяма от всичко, което мисълта може да сътвори. По-фантастично от цялата фантастика. Надминава всички фантазии. Тази трансцедентална тишина и покой, в която не съществува никой. Когато изживеем това, идваме до истинския покой, където няма страх. Никакъв страх не може да съществува повече. Няма повече страх, притеснения. Дори да се появят такива неща, не могат да ни обсебят. Появяват се като някакви вълнички и изчезват, но те не могат да обезпокоят вечната тишина. Те са като птици, които не могат да обезпокоят небето. 
Дори много голямо ято птици не може да обезпокои небето, дори торнадо не може да обезпокои небето. Ние сме едно мъничко човече и като видим торнадо и се плашим, но за небето? Какво е торнадо за небето. Торнадо - окей. Торнадо, самолети, атомни, експлозии... Небето не се притеснява от нищо. Небето съдържа всички неща в себе си и торнадото и птиците и атомните експлозии всичко. Обаче остава непоклатимо, необятно, в абсолютна тишина и покой.
Може ли небето да се уплаши от една птица? Нямаме съзнание, че ние сме небето. Че когато изчезне съзнанието за егото, описване с егото, ние се разширяваме. Изчезва ни ограниченото съзнание и когато изчезне, нашето съзнание става неограничено. Няма граници, край, всички граници изчезват, защото няма дуализъм. Никой не може да победи небето ако ще цялата китайкска армия да се качи да го боде със саби, да му сече главите, не може да го победят. То е най-абсурдният жест, това е чист абсурд. Небето побеждава всички преходни форми. 
Всичко е тук и сега, но ние не сме тук и сега. Ние сме в нашите сънища. Тези сънища просто излизат от нас и се разхождат из пространството. Прожектираме си сънищата и те си живеят. Не знам за какво им трябва на хората телевизия, могат да седят и да си гледат сънищата.
Будни сме, а сънуваме. Хората сънуват наяве. Уж седим, будни сме гледаме се, гледаме другите хора, обаче сънищата летят като птици по небето. Той продължава да сънува, да проектира картинки, емоции, желания и живее. Това го наричат духовен живот някои хора. Какво му е духовното, ама така го наричат.
Ако разберем абсурдността на нашия ум, на нашите представи за хората и света, ще дойдем до тишина. Но трябва да видим абсурдността. За това в дзен дават коан, който няма никакъв смисъл. Не можеш да го решиш с логика. Колкото повече се напъваш да го решиш с логика, толкова по-абсурден ти става.
Невинността е много важно качество. Принципно - да нямаш задни мисли, да не си двойствен, да имаш някаква простота. Това много помага, за да медитираш, защото умът ако е много активен, лукав той не може да влезе в медитация. Много ти е сложно. Когато е по-прост човек по-лесно може да се откачи от ума. По-прости хора, по-лесно медитират. 
Дистанцията е илюзорна, няма дистанция всъщност. Всички хора имат един строеж, който се различава по кармите. Тези, които се казват духовни хора,  те се опитват да практикуват нещо, да медитират, да се осъзнават себе си, да станат по-съзнателни. Тези, които не медитират, те не се осъзнават. Всъщност няма нужда да се преодолее това, няма нужда. Когато недуховните хора станат духовни, няма да има недуховни. Те са духовни, но не признават. Не го търсят този свят.
Човек, който не признава Бог - атеист, всъщност и той е духовен, но не знае за това и не го признава. Умът му е настроен в друга посока. Не може да не е духовен, защото има Дух. Така, че ще не ще, той е духовен, но не разбира. Един вид липса на интелигентност, според мен. Тези, които са духовни, малко усещат. А този, който не е духовен, той не признава, че е духовен. Мисли, че ще се спаси по този начин. Той казва - ако не признавам духовността, целия този свят отпада. Няма просветление, няма духовност, аз съм свободен още сега. Обаче не е свободен. Просто е спипан и той, но не иска лекарството да взима.
Тоя човек всъщност е нещастен, уплашен както всички останали. Не е нещо специално уплашен или специално нещастен. Този, който казва: „не съм духовен”, той не е трансцедентирал духовността, просто няма съзнание за това измерение. Не знае, че има такова нещо. Иначе няма всъщност не духовни хора. Всички хора са духовни. Само някои хора не искат да го признаят това и не искат да мислят в тази посока. Защото ако няма Дух, няма да го има и това съществуване. Това всичко, което виждаме материално, това всичко е духовно. Всичко е плод на Духа, на енергията. 
Материалните вещи, тялото, всичко е плод на духа. Ако не е Духът, няма да го има света, няма да има нищо. Не може да не съществува Дух. Някои не го признават, казват – „няма дух.” Духът какво го касае това, че не Го признават. Духът е по-стар от всички същества, той ги сътворява, те се проявяват заради Него и те не Го признават. Окей. То е все едно да не признаеш, че майка ти те е родила. Викаш: „ти не си ме родила, нямам нищо общо с тебе”. Да кажеш на майка си: „Не признавам, че си ме родила, не съм искал да се раждам.”
 Ти се правиш на щраус и се криеш в пясъка, обаче когато дойде гепардът и те изяжда, а ти се криеш от него. Навираш главата в пясъка, мислиш, че го няма гепарда, мислиш, че си се скрил от него.
 Въпросът е в това, духовното и материалното в тебе да спрат да са в конфликт. Иначе то се проявява през цялото време – ходиш до тоалетната, ядеш, на сън ти идват желания разнообразни, които си забраняваш когато духовното его е тук. Този конфликт между две части на съществото, които са отделни, все едно.
Духовното е едно, а ти си нещо друго. Зависи с какво се описваш, ако си описан с духовното, ти си нещо духовно, а онова другото е недуховно, нещо примитивно изостанало, като животно, а духовното е нещо много възвишено, светлина любов. Докато това другото е едно примитивно, материално, тъпо, недуховно. Няма никаква одухотвореност в него. Цялата работа е в това, че тази делба между духовното и недуховното е фалшива.
Всъщност няма духовно недуховно. Тази подялба е наложена от обществото като модел. Модел на поведение. Религиозен модел някакъв, ти трябва да преобразиш своята низша природа, да я осветлиш, тя е низша като животно … Обаче като се спусне светлина на цялата тази история, няма нищо висше и няма нищо низше. Всички низши неща, които викаш това е лошо това е тъпо, онази непрекъсната критика, която имаш върху низшето аз… Поделеността е силна във всеки човек. Ти винаги се критикуваш себе си. 
Имаш някой модел как трябва да изглеждаш. Духовен модел, на който трябва да паснеш. Обаче или много е тесен, не може да влезеш в него, или е много широк, па ти изглежда безсмислено - какво ще правя в него. Искаш да се вкараш в някой духовен модел, за да чувстваш удовлетворение от това. Обаче това е само идея, мисъл, това не е истина. Твоя прожекция за духовността. Ти всъщност нямаш такова изживяване. Само мислиш за това. Това е повече ментално, повече на интелектуална основа, докато самите принципи на тялото, на емоциите, това, което смяташ за низше, което осъждаш в себе си,  казваш - това ми е нетрансформирано - тези неща са естествени, те са от природата.
Все едно интелектът, умът иска да се наложи върху тази част като по-голям знаещ, като Гуру. И да я контролира, да я преобрази. Няма да пикаеш на ляво, малко на дясно. Не смееш да си мислиш такива работи, само такива. Поставяш си твои правила, които твоят интелект ги взема за реални и мислиш, че с тях може да постигнеш нещо. Имаш цел, егото винаги има цел, нещо да стане. Винаги има някоя цел, да стане нещо, да се промени всичко. Той не иска да се приеме себе си. Едно от основните неща - неприемане.
Дълбоко неприемане и недоволство, не си доволен от самия себе си. Викаш аз спя цяло време, или само искам да ям, какъв живот е това, много е тъпо. И ти си недоволен от себе си и се осъждаш и храниш твоето чувство за вина. Ама това не ти помага. По никой начин не ставаш по-добър от това. Промяната не се случва с това, че ще се осъждаш себе си. Пак си оставаш същият с това, че осъждането продължава. Ама ти не се променяш, умът не може да те промени. Умът е на повърхността, философства нещо отгоре, отгоре, докато тези природни неща, те си работят. Имат си своя програма и си работят и какво ги интересува, че твоят ум философства. Той няма контакт с тях. Те са като отделни неща, които живеят в една и съща къща. Все едно единия е Прабхупад, а другия е Шарлота Бронте. Едната пише романтични любовни романи, другия снима порно филми, четвъртият вече има някои опити за изкуство, а интелекта казва – „не, вие сте погрешни, вие сте отпадници, не ви искам, искам само чисто съзнание, духовност.”
 Тази поделеност не спира в човека. Между това духовно и недуховно в него това е непрекъснато, тази вътрешна борба. Като вътрешен конфликт. Цялото време се чувстваш в сражение със своята низша природа. Викаш трябва да победя. Ама интелекта не може да победи, той не е Гуру. Той е само интелект, само ум. И само създава напрежение в тебе и неприемане на низшата природа. Това, което той нарича низша природа. Не приемане на самата Божественост. Защото тялото, тези импулси за секс, това са дадени от Божественото.
Ако не били дадени нямало да съществуваме, нямало да има интелект, който да се бори с тези неща. Как да се появи интелект, да се бори с нещо, ако не били мама и татко да правят, па да се родиш ти. Да се появят низшите импулси, па да се родиш ти. Това е просто една програма, инсталирана. И всяка борба с това нещо е абсурдна. Според мен няма смисъл борбата, защото не можеш да победиш в тази борба. Умът не може да се наложи, защото това не е от полето на ума, това действа от подсъзнанието.
Ти със супер егото, искаш да наложиш нещо на онази по-низша част. Не можеш да наложиш нищо. Няма преобразба, защото ти, тази част все едно не я познаваш. Не искаш да контактуваш с нея изобщо. Не говоря, че трябва да правиш сума ти неща, обаче трябва да опознаеш това нещо. Да го приемеш в себе си да не го осъждаш. Да запознаеш да видиш какво е това, срещу кого всъщност се бориш ти, кой се бори с това изобщо – нима е нужна борба, дали трябва да си разделен.
Когато си разделен, не си цялостен, когато не си цялостен, не можеш да си щастлив. Винаги идва онази другата част и разваля работата. Таман интелекта ще седне и всичко му е ясно. И ще дойде нещо от низшата природа, някой страх или някоя страст и ще ти развали картинката. Таман си постигнал малко духовно постижение и си мислиш, че сега е за малко да хвана целта и това дойде. Работата е, че не го познаваш това. Не го познаваш. Това срещу, което се бориш, не го познаваш. Не знаеш какво е. Ти имаш за него представи, с определени предразсъдъци, които изобщо не са твои, те са ти наложени от обществото, си ги чел в книгите ….
С преражданията ги имаш тези предразсъдъци и осъждаш тази част от себе си като по-низша природа. Вместо да се опознаеш, да кажеш добре, има го и това… в момента, в който го приемеш, не значи, че трябва да го одобряваш и не значи, че трябва да идеш по неговата свирка, цялата работа е да го приемеш, че съществува. Да не я осъждаш тази част в себе си. Да спреш тази пропаст между интелекта и тази низша природа, която я наричаш. Да спрат тези части да са отделни, да не я осъждаш.
Цялата работа е в това, че една част от тебе, осъжда друга част от тебе. Казваш: искам да съм духовен, да медитирам, обаче тази работа ми пречи. По-низша природа гадна, майка и нейна… разваля ми работата. Той ти разваля работата, защото не искаш да приемеш и с това не можеш да медитираш. В медитацията не можеш да си цялостен, защото тази низша природа, тази част – несъзнателна, подсъзнание, тя ти влияе. Когато се опиташ да се успокоиш, ще почне да ти пуска разни филми, ще почне енергии някакви да ти върти. Нали така? Потискаш я, ама не можеш да я унищожиш. Ти би я унищожил ако можеше, но това е извор, това ти е жизнена енергия. Как ще я унищожиш? От там иде твоят живот. Тя движи тялото, подкрепя размножаването. Има си определени функции, то си е природен закон, защо да се бориш срещу това. Не можеш да медитираш когато не си цялостен. Когато не си цялостен, медитацията ти е повърхностна.
Умът е като една краста, която е пълна с гной, и която ни отделя от съществуването, ни прави в една ограничена черупка и казва: 
"Не, ти не си част от вселената, ти си си отделно същество, което трябва да се предпазва."
От тук напрежението. Тази краста я носим вече хиляди години и много прераждания. И никак да станем едно със съществуването. Да си дойдем до онова, което сме. Заради тази краста, ние не можем да се обичаме помежду си. Заради крастата не можеш да докоснеш другия. Има между вас разни записки. И най-близките хора - правят секс, ама след това има линия в егото: до тук! Затваряме вратата и имаме работа. Гледаме другия като мебел от къщата, който ходи. Това е дълбок проблем на тази отчужденост, която съществува толкова време. Този страх, който ни обикаля. Как можем да идем по нататък. Да решим вътрешно нашите проблеми, да не обвиняваме другите хора, че те са виновни за нашето нещастие. Тази илюзия просто да отпадне.
Дори да грешат другите хора, ако ги обвиняваме, ние пак грешим. Защото за какво сме дошли тук – да обвиняваме? Да бъдем нещастни? Да обвиняваме другите, да се гневим, да ревнуваме, да мразим? Да си затваряме сърцето, да ставаме по-зле и по-зле...?
Това са отровите, които ги има в човечеството вече хиляди години. Ако не трансцедентираме тези неща, не можем да бъдем щастливи. Ако не отидем оттатък тези граници, няма освобождение. Много е важно осъзнаването и посоката. Практиката, зикърът, медитацията
Според мен медитацията е много високо ниво. Като изчистим аурата и дойдем до една тишина медитацията се спуска автоматично. Няма нужда да седим като пълнени гугутки. Медитацията идва от само себе си, тя се спуска, когато има пространство, когато изчистим самскарите, когато малко направим простор, светлината на слънцето, която винаги сияе в нас, над нас, както искате кажете, ще дойде, ще ни осветли от вътре и това се казва медитация.

Кану


Няма коментари:

Публикуване на коментар