РАЗКАЗВАЧ: Със своите братя и Драупади, всички те облечени в кора от дърво, Йудиштира ходеше на север през една голяма пустиня от сол и бял пясък отвъд Хималаите, където празните лъчи на слънцето бяха изпили всяка капка вода. Имаше планини в далечината пред тях, но дори ходейки бързо, те не се доближаваха до тях.
Драупади се спъна и падна тихо на земята. Йудиштира знаеше, че тя е мъртва; той не се обърна, за да погледне назад или да прекъсне крачката си. Арджуна се надвеси над нея за миг и после се върна обратно при другите. Поглеждайки надолу в краката си, Йудиштира видя едно малко кафяво куче, което ходеше задъхано до него.
Сахадева умря. Накула изтича при него, но тихо самият се строполи и падна безжизнен върху своя близнак. Арджуна умря. Бхима попита:
БХИМА: Но защо е това?
ЙУДИШТИРА: Забрави всичко, което си чул, и всичко, което заслужава да бъде чуто. Спомни си много отдавна, с какво знание си бил роден.
БХИМА: То е точно както винаги съм си мислел, то е толкова просто като това.
РАЗКАЗВАЧ: После Бхима падна.
ЙУДИШТИРА: Аз знам, че той е мъртъв, без да поглеждам. Трябва да продължа, за да не би смъртта ми да ме намери чакайки. Ако не бях убил Карна, можех да се изкача до небето на слънчев лъч. Ако не бях убил Бишма, можех да следвам Ганга до смъртта си в хладните построени от скала градове на Нагите, осветени от скъпоценни камъни далеч под земята. Но тук той ме отбягва.
РАЗКАЗВАЧ: Йудиштира беше жаден и уморен, но продължи да върви. Слънцето стоеше неподвижно на небето.
Барабаните на рая загърмяха. Колесницата на Индра се приземи до Йудиштира. Господарят на Боговете съедини ръцете си и каза:
ИНДРА: Намасте. Ние ти се покланяме. Качи се; аз дойдох да те отведа от тази пустиня на смъртта.
ЙУДИШТИРА: Моите братя и нашата съпруга трябва да дойдат с мен.
ИНДРА: Оставяйки телата си, те отидоха преди теб. Хайде, качи се.
ЙУДИШТИРА: Господарю на Миналото и Настоящето, това малко куче, който е моят последен другар, също трябва да дойде.
ИНДРА: Не. Не можеш да влезеш в рая с куче до петите си. То е нечисто и няма душа.
ЙУДИШТИРА: То ми е предано и гледа към мен за защита. Оставено тук само, то ще умре.
ИНДРА: Няма място за кучета в рая. Те са нечисти. Това няма да стане.
ЙУДИШТИРА (намръщва се): Не може да стане иначе.
ИНДРА: Не разбираш ли? Ти спечели рая! Безсмъртието и благоденствието и щастието във всички посоки са твои. Само остави това животно и ела с мен; това няма да е жестоко.
ЙУДИШТИРА: Това място някаква част от моето царство ли е?
ИНДРА: Да, Ваше величество.
ЙУДИШТИРА: Тогава аз съм този, който ще реши какво трябва да бъде направено тук... Аз няма да се отвърна от моето куче: Ще се отвърна от теб. Няма да се откажа от едно вярно куче заради теб. Истината и хиляди жертвоприношения някак бяха претеглени на везни, и ти си чул кое беше по-тежко. Който дойде при мен от уплаха или от беда или от приятелство – аз никога не се отказвам от него.
ИНДРА: Но аз не мога да го взема! Ще го приспя; няма да има болка. Никой няма да узнае.
ЙУДИШТИРА: Господарю на Небето, имаш моето разрешение да си вървиш.
ИНДРА: Твоето величие ще изпълни трите свята, ако само влезеш сам в моята колесница.Ти остави всички други – защо не и това безполезно куче?
ЙУДИШТИРА: Аз го реших, и повече от това не те засяга.
РАЗКАЗВАЧ: После много бързо Индра коленичи на пясъка и наведе глава в поклон.
ИНДРА: Мой Господи Дхарма!
РАЗКАЗВАЧ: Йудиштира се обърна изненадан. Малкото куче, което лежеше в сянката му, бе изчезнало, и на негово място стоеше Дхарма, висок и рус и със сиви очи.
ДХАРМА: Йудиштира, не ми се покланяй, синко. Благословии за теб, като куче аз те следвах през тази пустиня. Ти имаш състрадание за всички същества, а това не е слабост, а сила, и това, в което вярваш, ти го защити до портата на рая.
РАЗКАЗВАЧ: Йудиштира се видя отнесен в рая. С Индра той влезе в парка Нандана, но когато те дойдоха над студената река Мандакини, небесното разклонение на Ганга, Апсарите, къпещи се там, бяха засрамени, щом Йудиштира ги погледна. Някои се потопиха във водата, някои в горските дъбрави и градини, а други задържаха дрехите си, за да се покрият. После Йудиштира видя Дурьодана и Шакуни и Дукхасана, седнали на величествени тронове, които заслепиха очите му.
ЙУДИШТИРА: Няма да деля едно място с тях. Отведи ме при моите братя.
ИНДРА (усмихва се): Бхарата, ти още имаш твоето човешко тяло, затова Апсарите се плашеха от теб. И затова ти още чувстваш любов към другите Пандави и не харесваш Дурьодана. Но не може да има приятелство или омраза с онези, които са мъртви. Само остани тук и живей на това място. Ела и се срещни с Дурьодана любезно с мен.
РАЗКАЗВАЧ: Йудиштира обърна своите лъвски очи към Индра.
ЙУДИШТИРА: Къде са моите приятели? Отведи ме там, където и да е това.
РАЗКАЗВАЧ: Индра му отговори, като да успокоява дете.
ИНДРА: Но Царю на Света, това е раят. Като изля тялото си в огъня на битката, Дурьодана си заслужи/спечели място на герой. Почини си, и забрави цялото минало. Това е вечната страна на безкрайното блаженство, което ти спечели. Моля те, не се ядосвай. Наслаждавай се тук, както пожелаеш.
ЙУДИШТИРА: Няма дори да погледна Дурьодана! Ще видя другите, това не е рай без тях.
ИНДРА: Ти отказваш моето гостоприемство и всички мои добри пожелания.
ЙУДИШТИРА: Това е много лошо.
ИНДРА (казва хладно): Велики воине, твоите приятели са някъде другаде. Ако искаш, можеш да отидеш при тях, разбира се, но аз те съветвам...
ЙУДИШТИРА (отмята главата си): Вземи си твоя съвет и върви в Ада!
РАЗКАЗВАЧ: Лицето на Индра се втвърди като гладка каменна маска.
ИНДРА: Не, Бхарата – ти върви!
РАЗКАЗВАЧ: Йудиштира се подхлъзна на нещо изгнило в близката тъмнина. Облак от хапещи мухи долетя в лицето му; той щеше да падне, ако не беше здравата хватка на Гандхарвата. Един огромен, сляп, бял червей падна на ръката му. Гандхарвата го хвана равнодушно и го захвърли, докато водеше Йудиштира надолу.
Зад тях течеше бързата Ваитарани, гъста река от козина и вдигаща пара кръв и мозък на легло от кости. Човешка тлъстина бълбукаше на вълните, вятърът на смъртта духаше стенещ в ушите им. Те вървяха предпазливо по остри камъни, през една гора от дървета, чиито листа бяха бръсначи, които се разделиха за Гандхарвата и отново се затвориха зад тях.
Кипяща вода течеше над железни скали. Лешояди със стоманени човки се нахвърляха крещящи към тях. Въздухът беше замърсен и гаден и гъст с пушек. Йудиштира едва можеше да диша, но Гандхарвата още го водеше надолу, и въздухът беше по-зловонен, а тъмнината се увеличаваше. Изотзад отровни храсти с месингови тръни, демони с иглени усти и огромни стомаси ги гледаха гладно. Нещо полази през крака на Йудиштира, но той не можа да види нищо.
Той пусна ръката на Гандхарвата и потрепери.
ЙУДИШТИРА: Колко далеч трябва да продължаваме?
ГАНДХАРВА (спира): Толкова далеч е твоят път. Ако си уморен, нека се върнем заедно; дай ми ръката си.
РАЗКАЗВАЧ: Умът на Йудиштира беше вцепенен. Той се обърна в замаяно, сляпо чувство за ръката на Гандхарвата, когато един глас, разтреперан от нещастие, извика:
ГЛАС: Не си отивай!
РАЗКАЗВАЧ: – и други гласове едва познати, му извикаха:
ГЛАСОВЕ: Бъди благосклонен към нас! Остани само за миг – Царю на Царете, ти носиш сладко ухание и дъх на свеж въздух. Докато си тук, болката намалява!
ЙУДИШТИРА: Уви – колко болезнено! Кои сте вие?
РАЗКАЗВАЧ: От всички страни те отговориха:
ГЛАСОВЕ: Аз съм Карна.“ „Аз съм Арджуна.“ „Аз съм Драупади.“ „Аз съм Бхима.“ „Аз съм Накула.“ „Аз съм Сахадева.“ „Аз съм Друпада.“ „Аз съм Вирата.“ „Аз съм Уттара.“
ЙУДИШТИРА: Това не е сън, Гандхарва. Каква е тази извратена съдба?
ГАНДХАРВА: Но аз съм само пратеник.
РАЗКАЗВАЧ: С гневния глас на цар, Йудиштира му каза:
ЙУДИШТИРА: Тогава кажи на боговете от мен: върху Дхарма и Индра и всички вас аз изпращам моето проклятие! Горчивина и беда за вас! Нека безчестието и измамата паднат обратно и ви унищожат. Роб на греха, върни се и предупреди бога на това място: Ако не се криеш от мен, аз ще те срещна тук по някое време и ще те смачкам като насекомо! Небесен Гандхарва, ако ти е мил живота, махай се.
РАЗКАЗВАЧ: Тогава в съня му всичко беше объркано – тъмнината бе ударена от светкавица, която остана неподвижна там, където проряза, и нощта отпадна на парчета изпод краката му. Йудиштира падна в слънцето. Той падна в ръцете на Дхарма, чиято дълга златна коса бе ослепително сияйна. В очите на баща си Йудиштира видя себе си спящ на Курукшетра, с Драупади седяща до него, и се събуди. Беше рано призори.
ДРАУПАДИ: Ти спиш от вчера. Гладен ли си? Храната е топла; всичко, което виждаш тук, цялото е за твоя наслада.
РАЗКАЗВАЧ: Той изля купа с вода над главата си, пи дълбоко от друга купа, и й се усмихна. Драупади се засмя като стъклено дърво на вятъра. Той я задържа близо с лице в нейните ухаещи коси, и тя го прегърна, докато силата й си отиде, и се отпусна в ръцете му.
Няма коментари:
Публикуване на коментар