четвъртък, 8 януари 2015 г.

Необикновена среща


Разхождах се в градината веднъж – срещнах те съвсем случайно.  Стоеше под едно дърво заслушан в звуците на тишината.  Погледна ме, повика ме безгласно – каза:
–  Хей ела насам – Бързаш нещо, накъде отиваш? Приближих се, видях как вкусваш странен плод. Очите ти искряха с чуден блясък. Смехът звънлив като планински ручей… Почувствах нещо в теб, зачудих се какво е…  Съблазни ме, поисках да опитам този плод… Ти ми се усмихна и подаде да опитам… Усетих сякаш е магия…. светлината се разпръсна на хиляди цветни мехурчета,  приказни фонтани ме вдигнаха върху мощните си струи, бисерни облаци от бляскав  прах,  чудни форми ……. и безкрайни хоризонти се откриха  пред очите ми…  Летяхме хванати за ръка,  понесени от невидими криле, прегърнати в любяща прегръдка,  носехме се в екстатична отмала в облаци от нежност и любов  и тази светлина, ах тя идва отвсякъде… и огрява всичко без никъде нищо да хвърля сянка…  Бяхме две деца – заливахме се от смях, къпехме се голи във водопад от искряща светлина  в една безгрижна радост…
Внезапно всичко свърши. Стоях в градината под същото дърво и гледах как невъзмутимо продължаваш да вкусваш от този плод…  и се усмихваш
– Къде расте този плод – попитах – мога ли и аз да го бера …?
– В сърцето …. отговори кратко.  – Имаш дърво отрупано с тези плодове в сърцето. Още е зелено, не е узряло и плодовете са кисели… – Ако искаш остани с мен, ето тук има място… – Дървото иска слънце, ще го поливаме ежедневно, ще се грижим за него…   Стоях и преглъщах … жадно вторачена в твоя плод…
– А ще ми дадеш ли от твоите плодове, докато узреят моите?  – попитах плахо..
– Зависи…
– От какво?
– От това ти какво ще ми дадеш?
– Каквото поискаш…. простосърдечно свих рамене.
– Сигурна ли си в това което казваш?
– Ами да  – с детинска увереност  закимах аз.
– Добре, да видим ……. искам всичко!
– Всичко ли? Какво е всичко?
– Искам всичко,  което имаш и което си. Искам те цялата, без остатък.
Искам твоето сърце, душа, ум, мисли, желания, страсти, копнежи, радости, мъки, страхове, страдания, болки, колебания  –  трябват ми всичките ти притежания!!!
Седях и гледах как невъзмутимо похапваш от тайнствения плод … Изглеждаше като да не си много заинтересован от моя отговор.  Каза:  –  Иначе дървото е голямо, отрупано е с плодове – има премного и за двама ни,  но ако искаш да получаваш от плодовете му,  има цена,  която трябва да платиш…
– А ти готова ли си да заплатиш цената?  Внезапно очите ти станаха сериозни, проницателни и погледът ти проникна в самата ми сърцевина.  Потреперих… Готова ли съм? За какво? Каква цена? Какво говори той? Звучеше сякаш нещо необратимо ще се случи. На живот и смърт…
– Освен това,  – продължи отново небрежно ти  –  дървото е високо, трябва да научиш да се катериш без да падаш… Когато паднеш, ще те вдигна,  ще те държа, но ти не трябва да спираш да опитваш.  Помни, че този плод струва всички усилия на света……
– Хм, добре може би по-късно… може пак да намина…  Станах и тръгнах да си вървя… Помислих –„градината е огромна, необятна – има премного дървета в нея. Може да намеря някъде дърво, което не е толкова трудно за достигане… Хм, какъв странен човек… Ама че работа, и тези негови очи, дълбоки като бездна.
Продължих да вървя под слънцето, обикаляйки градината надлъж и нашир.  Приближавах се до всяко цвете в нея.  Опитвах да усетя неговия аромат.  Късах цветя, плетях венци …. Играех си на всякакви игри…
Внезапно пред мен изникна огромна поляна, цялата покрита с цветове: малки  росни капки блещукаха по тревата.  Пеперуди хвърчаха наоколо, пчели жужаха и събираха цветен прашец, докосвайки сърцето на всяко цвете.  Въздухът беше кристално чист, небето ясно светло и безкрайно синьо.  В средата на поляната отново видях теб.  „ Я, отново ти? Каква приятна изненада”.
Затичах се към теб.  Държеше в ръката си чудно цвете, поднасяше го до устните си и потъваше в аромата му, обладан от тайнствено блаженство…  Приближих се – Какво е това? – попитах.  Без да кажеш и дума, ти просто го поднесе към лицето ми. Вдишах от аромата на това приказно цвете… Внезапно полетях в простора. Всяка клетка на тялото ми затанцува мистичен танц и аз сякаш изхвърчах от себе си, полетяла в безкрайно пространство с лекотата на пеперуда.  Всичко олекна. Цялата тежест, която бях помъкнала изведнъж се стопи и остана някъде много назад в нещо, което само смътно ми напомняше, за мене…  Сърцето ми полетя като птица от клетката на своя затвор и прегърна цялата поляна….  Усещах се огромна, необятна, безкрайна, голяма. Съдържах всичко и всичко ме съдържаше мен…. После ти оттегли цветето и аз отново станах…. аз..
– Ъъъъъ,  от къде откъсна това вълшебно цвете, развълнувано попитах…  Къде расте то?
Ти се усмихна с онази тайнствена усмивка и каза – в сърцето ти има една градина – там растат тези цветя. Трябва да влезеш в градината. Но къде – зачудих се – каква градина имам аз, какво говориш….???
–  Имаш, сега цветята в твоята градина са само семена.  Трябва да ги поливаме и отгледаме… За да разцъфнат. Когато разцъфнат, ще усетиш този аромат, самата ти ще го излъчваш като цвете… В очите ти блещукаха закачливи пламъчета. Усмихваше се и ме гледаше, сякаш от някъде, където силно исках да отида… Гледах вторачено в твоето цвете… Сърцето ми биеше лудо краката ми се подкосяваха от вълнение. Моля те, позволи ми да вдишвам аромата на твоето цвете … моля те, този неустоим аромат, влудяващ…
–  Добре, каза ти, а ти какво ще ми дадеш?
–  Каквото поискаш.
–  Каквото поискам значи? Интересно… – Добре, да видим ….   искам всичко – всичките ти притежания… Готова ли си да ми ги дадеш?
–  Но какво имам аз?
–  Не питай – просто ги дай.  Дай ги всички, не умувай. Тогава ще можеш да късаш от моите цветя. Има много от тях в моята градина има предостатъчно за двама ни.  Но цената, на която ги давам е тази.  Искам всичко – искам те цялата без остатък.
А сега де!?  Ама че работа…Но кой си ти, какво говориш???  Как се дава всичко? И ако ти дам всичко, което съм и притежавам, кой ще бъда аз тогава…? Умът ми трескаво се пазареше в пълно недоумение.
– Добре, ще се разходя още малко… насам натам… Може пак да намина – чух се да казвам. Станах и тръгнах – мислех си – има много цветя в тази градина… О, тя е необятна… може би има и другаде, не  на такава висока цена…  А и за какво говори той – какво значи “всичко”?
Продължих  да  се разхождам … ходих дълго и търсех вкуса на тайнствения плод,  ароматът на тайнственото цвете,  взирах се във всички очи и търсех мистичния пламък на твоите очи…  Денят започна да преваля.  Внезапно градината започна да става пустиня…Изгуби блясъка и красотата си  и вече не бликаше живот от нея… Изцяло се преобрази – това което изглеждаше да са цветя се превърна в плет от тръни и бодили.  Приказните и поляни се превърнаха в напукани от сушата голи полета.  А тайнствения аромат на цветето и тайнствения вкус на плода, които ти ми даде да вкуся ги нямаше никъде… Опитвах какво ли не, търсех къде ли не…
Нима е възможно… цялата необятна, огромна градина и само този загадъчен човек с тези приказни очи и пламенно сърце да притежава това, което търся… И за зла участ да го дава на такава цена…  Слънцето в пустинната градина ставаше все по-палещо… усещах, че умирам от жажда… затърсих извор… внезапно пред очите ми се появи отново ти. Стоеше върху извор с кристално чиста вода… и пиеше от нея до насита… Отново ти? Почувствах радост благодарност облекчение.  Какъв човек  – дори в пустинята оазис прави… Приближих се – започнах да хапя пресъхналите си устни … Моля те, жадна съм… дай ми да пия… Ти отвори прекрасните си очи и ме погледна с любов.
– Защо си жадна, попита – В теб има извор със същата кристално чиста вода, защо не пиеш?
– Но къде е прошепнах аз… Умирам от жажда… Моля те нека пия от твоята вода….
– Добре, – каза ти – ще ти дам да пиеш от моята вода. Но има цена, която трябва да платиш… Иначе няма да можеш да отпиеш от нея даже и да ти давам……
– Добре, каква е цената?
– Какво имаш? – попита ти. – Отвори раницата си, покажи ми какво носиш…
Уморена и отчаяна седнах до теб, свалих раницата си … показах ти… наведе се погледна и отсече:
– Искам всичко!!!  Искам те цялата без остатък……!!!!!
– Но това са само стари боклуци, нося ги кой знае от кога… за какво са ти….?
– Искаш ли вода или искаш да умреш от жажда, стиснала старите си боклуци? Изкрещя в лицето ми ти.
Очите ти мятаха мълнии. Изглеждаше строг и категоричен, но зад тази строгост беше скрита най-искрена нежна, любяща загриженост. Внезапно в мен всичко утихна.
Стоях и гледах странния човек с тайнствени очи потъвайки в дълбочината  на приказния поглед и опивайки се от любящата нежност, с която искаше да му дам всичко…  Лицето му беше озарено от приказно сияние.  Очите му грееха и от тях извираха ручеи жива светлина… всяка дума, която изричаха устните му беше бисер, диамант или свежо цвете, които падаха в нозете му … Гласът му притежаваше звънливата невинност на дете. Тялото му притежаваше неземен финес и грация а сърцето му – ах то гореше с неугасим мистичен пламък…
Гледаше ме с любов – такава любов, с каквато никога никой не ме беше гледал.  Огнени езици палаво приплъзваха от него към мен. Той сякаш без думи ми говореше и това не беше говор а тайна песен… Беше ми позволил да слушам песента на неговото сърце. Не спирах да гледам хипнотичните очи с алени огньове в тях… бях покорена от усмивката с невинност на дете, краката ми омекваха и се подкосяваха от вълнение. Сякаш стоях пред вратата на живота… и самият живот ми казваше:
– Събуй калните галоши и влез, толкова отдавна те чакам…  Усетих, че това е фатално. Че силно и неустоимо съм привлечена от нещо огромно, необятно, безгранично, много нежно и в същото време изключително силно…
Усетих цялата сила на нежността му… и цялата нежност на силата му…. Знаех, че е искрен и че стои зад всяка дума, която казва. Също знаех, че приема ли поканата, събуя ли калните галоши, пристъпя ли още една крачка към него, ще  бъда погълната без остатък. Ще ме вземе цялата – точно както каза, че ме иска.  Повече няма да съм същата. Никога нищо повече нямаше да е същото.   Потреперих – тръпки полазиха тялото ми… Но какво има, не е ли всъщност това, което и аз дълбоко в себе си искам…  Продължавах да го гледам в дълбоките като бездънно езеро очи. Сякаш времето беше спряло ….. Усетих, че това е Човекът, когото несъзнателно съм търсила през целия си живот. Усетих, че това са очите, които съм търсила взирайки се в очите на всички хора. Усетих, че този поглед съдържа всичко и ако го задържи върху мен по-дълго, започвам да се топя като запалена свещ …
Ах, този загадъчен мистик ………. та аз съм го срещала отдавна, някога много, много отдавна …. и споменът за това избухна сега в тази среща. Секундите се превърнаха в минути, минутите в часове… часовете в дни, дните в години… Аз все още стоя пред тази мистериозна прозрачна врата, през която той все още ме чака да вляза… Само че сега чувам как през смях ми говори:
– О, ти толкова отдавна си влязла.  Не виждаш ли, че вече си вътре…?  Ти си в Мен и Аз съм в теб … и ние никога не сме били отделно. Тази любов не познава раздяла. Ела, ела, ела….. Изхвърли всички илюзии за себе си и ела да танцуваме насред звездите……. Ела да танцуваме насред звездите…….


Посвещавам на моя любим Учител Перица Георгиев – Пепси.
Прекланям се пред величието на неговата любов, постоянство, търпение, нежност, състрадание, милост и красота.
Покланям се пред силата на неговата тишина и блаженството на неговото спокойствие, в които толкова състрадателно ми позволява да се потапям.  Сърцето ми завинаги е Твое!




Няма коментари:

Публикуване на коментар