Всяка промяна се случва в индивида, духовните промени са в индивидите, не са като социалните или политически промени на широк мащаб. За това е трудно да се разбере, че е индивидуално, зависи от всеки индивид. Зависи от теб, от мен.... зависи от хора, които са чисти, искрени, безсебични и манифестират това. И колкото повече такива хора има, толкова по-добре ще стане за земята – ако тези не ги убият преди това. Мансур Халадж, Христос – защо ги убиха? Не може да се позволи такова същество да е живо. Ще го убият - те го убиха, разпънаха го на кръст, ама Той възкръсна. Тук има един номер, че това, което е истинска духовност, това което е истина... Фарисеите ще го разпънат, ще го убият, но Христос ще възкръсне от мъртвите. Смъртта не може да Го победи, Той е по-силен от смъртта. Това е силата на Духа, силата на Духа е тази, която побеждава смъртта, унижожението, времето. Христос е този, който е победил времето, се е върнал от мъртвите - това е символиката на възкресението.
Всеки реагира от своето ниво. Исус е бил воден от Господ да направи така. Бог му рекъл така – "Ще минеш през това". Той не искал да се случи. Той питал: "Може ли да ме подмине тази горчива чаша, да не се мъча", ама Господ рекъл – „Не – ще трябва...“
Днес художникът, творецът е болен. Модерното изкуство е болно, манифестира невроза, защото художникът сега е болен. Болен в смисъл психически.
Поезията и рисуването са много здраво свързани, много яка връзка имат. Поемата и рисунката са свързани много интересно. Когато имаш текст, поема и картина заедно, това създава в теб атмосфера, която задвижва нещо в ума и прави някоя вътрешна връзка между визуалното и поетиката.
Мистиката идва над изкуството. Трансцедентира изкуството. Гениалните художници - гениите за кратко време допират мистичното поле.
Във визуалното изкуство има много поетика и в поетиката има много визуално. От всички творчески изяви най-абстрактна е музиката. Вече и рисуването стана абстрактно. Доближава се до музиката.
Най-добър начин да възприемеш нещо е тишина. Да не мислиш за това, да си тих. Защото когато мислиш, имаш преекспозиции, предпоставки и поради тях не можеш да ги видиш. Ако умът стане тих, можем по-директно да доживеем нещо. В състояние на вътрешна тишина и мир много по-лесно ще възприемем една картина. Много по-дълбоко ще се свържем с нея. С поема, картина, музика, каквото и да се възприема. Ако умът много мисли, човек не може нищо да види. Трябва да има мир, тишина, вътрешна.
Хубавото рисуване със сигурност не е хубаво рисуване. Само истинското рисуване е хубаво.
В рисунките виждах, че красотата е в вътре в човека. Красотата е в твоите очи, не е извън тебе. Красотата е в сърцето, любовта, красотата, светлината, божествеността са в сърцето и това, което погледнеш, ако го погледнеш със сърце в тишината, то е хубаво, така че може много лесно да доживееш красота, защото концептът за грозно и хубаво е много относителен. Има картини, които претендират да са хубави, а са ужасни грозни. Имат яка претенция да са хубави и точно заради това са грозни или имат комерсиално намерение да печелят евтино задоволство в някой като ги гледа и това е грозно, това не е хубава картина, това е кич. Има картини, които са неискрени, защото имат някое задно намерение. манипулират, искат да манипулират с човека за пари. То е като проституция. Художникът може да стане проститутка.
Ако в теб няма нещо откачено, ти няма да можеш да твориш нищо.
Основата на поезията трябва да бъде автентичното изживяване на Истината. Автентичното изживяване на вътрешната Истина. И това може да се изрази автентично чрез форми на рисуване, на поезия, музика, като рисуване, като танц. Но ако творчеството се основава на това, на автентично, вътрешно изживяване, то това творчество има сила, има вътрешна сила и изразът е мощен. Дали хората могат да го усетят това, вече е културоложко-социоложки феномен на обусловеността на зрителите и слушателите. Ако този, който прави тази поезия, това рисуване, тази поезия манифестира автентично изживяване на Истината, ако е абсолютно искрен от темето на главата до пръстите на стъпалата, тогава този човек е в Истината. Манифестира Истината. Има музиканти, поети, художници, хора които манифестират това изживяване на Истината. Докъдето е тяхното изживяване на Истината, това е все пак индивидуален феномен. Както е за тях изживяването на Истината. За всеки е различно.
Истината е една, но манифестациите на тази една Истина са много различни, защото сме различни същества.
Ако някой манифестира Истината – знаеш, абсолютно знаеш, че е така.
Ако има ум, ако има дипломация, това е театър. Нещо неистинско... намалява се....
Истинното и хубавото са едно. Истината не може да бъде грозна.
Колкото и да изглежда, че е грозна, не е така. Истината всякога е съвършено хубава. Съвършена красота, мир, светлина има в Истината.
В поезията има много красота, чар, нежност, атмосфера. В истинността на човека е неговата красота. В истинността на това, което изграждаш е красотата на това, което манифестираш. Ако си истинен в това, което правиш, то става хубаво.
Сарказмът не е духовно качество. Той е нещастен. Критичност може да има към онова, което е неистинно трябва да си критичен.
Модерното изкуство е болно, защото се опиянява и гледа само тъмната страна. Не показва нещо по-висше.
В истинското изкуство не трябва да има никакъв егоистичен мотив. Трябва да бъде чисто, трябва да произлезе от най-чисто, вътрешно изживяване. Да няма никакви такива външни желания за амбиции, защото ако има такива, изкуството е замърсено, изразът е замърсен.
Пространството е вътрешния феномен, който се мени. Времето изчезва, защото ако времето е някоя историческа конотация, по която знаем, че е времето, когато дойдем до вътрешното време, то е много различно от външното време на часовника. Вътрешното време е едно навлизане във вечността, в една отвъдност. И това време не е време и в това безвремие тече нещо и се манифестира времето. Когато вечността допре времето, на това място се манифестира пространството. Когато вечността докосне времето, пространството се манифестира. Вечността е нещо, което Е преди да бъде всичко и ще бъде откакто всичко изчезне. И всичко, което се случва, вече се е случило във Вечността. Времето е това движение на това променливо постоене във време.
Когато времето и умът се трансцедентират влизаме във светлината на Вечността.
Ако умът изчезне, изчезва времето. Поезията е свързана с времето, защото поезията е свързана с ума, с мисълта с думите, с формата на думите. Думи, мисъл, време. Но когато времето и ума се надминат, отидеш отвъд времето и мисълта, дойдеш в без ум, в състояние на висока медитация няма време и там те няма тебе като това време - тяло. Това тяло е време, то се появява и умира - тече във времето.
Времето триумфира над всички. Времето е върховният господар в този свят на променливост. Ако минеш времето, а с това и ума... защото умът е продукт на времето, ако времето и ума бъдат надминати, доживяваме вечна светлина. Светлината на Вечността. Божественото, свобода, мокша. Човек се освобождава от времето и от ума. В този свят ние сме роби на ума и времето.
Рисуването не е имитация на реалността. Реалността не може да се нарисува.
Колкото повече гледам в дървото, толкова е по-неуловимо, толкова е по-невъзможно да бъде нарисувано.
Духовното пространство го доживяваш така, както е оформен твоят дух. Духовното пространство е субективна реалност. Може да го доживееш и като обективно...
Духовното пространство комуникира със символи. Може да бъдат думи, може рисунки, това е езикът, с който говори, в един символ всъщност има голяма сила, но символът е само врата, чрез която да влезеш оттатък символите. Говорът е само врата да влезеш в тишината.
Ом е символ, с който се изразява духовното пространство. Ом е празвук, това е звукът, с който е създадена тази вселена. Духовното пространство и материалното пространство не са отделни неща, те са едно нещо. Това е мое преживяване. Всичко е Дух. Няма нещо, което не е Дух. Ние живеем в Духа и ние сме в Духа. Духовното не е разделено от материалното. То е едно. Ом е цялата тази реалност. Не съществува нищо друго освен Ом и само едно съществува, няма много религии, няма много философии. Съществуват много, но всичко това е едно. Множество съществува, но всичко това е едно.
Концептуалното изкуство е тенденция за тази цялостност. Филмът е седмото изкуство. Преди филма била драмата, театърът. Театърът е шестото изкуство. Филмът е най-хипнотичен от всички, защото във филма може да има поезия, рисунки и театър. В театъра се съдържа поезията, рисуването и музиката. Науката убива малко поетичността на преживяването.
Разликата между един Буда и един непросветлен човек е в неговото преживяване, не е в тялото.
Вътрешното преживяване на Буда го прави Буда, не външната форма. Хората се връзват за външната форма и така преценяват, че той е буда, но буда е според вътрешното преживяване, не е външна форма.
Субективното преживяване прави Буда различен от другите хора. Творецът трябва да има духовни ценности в себе си и да ги манифестира. Когато ги манифестира, ще вдъхнови хората да се сетят, че може би и те имат такова в себе си. Това е мисията на твореца. Да буди хората за техните духовни ценности. Когато гледаш една духовна картина, тя свети, има невидима светлина, която влиза в тебе и започва да ти свети и на тебе и се свързва с онези духовни качества, които ги имаш, но не си съзнателен за тях.
Творецът е отговорен. Отговорността на един поет, музикант, художник е в това да манифестира духовни ценности. Да манифестира нещо, което идва от душата му, така че и хората като го видят, да се събуди нещо и в тях.
Няма коментари:
Публикуване на коментар