понеделник, 11 декември 2017 г.

Недейте да бъдете крадец в колибата на Рьокан


Искате ли я да ви разкажам една приказка?
Си бил еднаж еден дзен монах. Се викал Рьокан. Рьокан. И една нощ медитирал в колибата. Имал колиба во полето и тамо живеел. Бил много беден. Немал почти нищо во колибата, нищо немал по-точно. Немал ни храна, ни дрехи, нищо. Имал само едно одело, со кое се завивал и медитирал во него, завит во това одело. И гледал во пълната луна.
Сигурно во Япония, кога е пълна луната, се гледа много голяма. Не сум бил, ама предполагам. И медитирал по цяла нощ на луната, во тишината на нощта. Гледал луната и така медитирал. Цяла нощ во тая тишина. Немало такви барабани, пълна тишина. Било ладно и пълна луна и медитирал. Това било толкова красиво, тая лунната светлина била много длабоко успокояваща, носела щастие. Кога гледаш во луната, пълната луна, цялата енергия, цялата вода иде нагоре и ти е повдигната енергията. Буда се просветнал на пълнолуние. Се родил на пълнолуние, се просветнал на пълнолуние, умрял на пълнолуние. Всички важни неща на пулнолуние се случили на Буда. Така да Рьокан медитирал на тая пълна луна от колибата. Било отворено, така завит во оделото. И во колибата през нощта влегол един крадец и почнал да търси нещо да открадне. Рьокан не дал никаков знак, дека го забелезал крадецът. Крадецът търсел нещо, да намери нещо да открадне. Обаче не намерил нищо. Тази колиба била празна. Единствено нещо кое имало ценност било това одело на Рьокан. И Рьокан го свалил оделото и му го дал на крадеца. И крадецът го грабнал оделото и побегнал от колибата. И после Рьокан воздивнал и рекол:
— Ех да можех да му я дам тая луна.
Немойте да бидете крадец во колибата на Рьокан. Ке я пропуснете Луната. Ке отидете со оделото.
Медитирайте на тая дзен история. Хората са крадци, искат нещо да чопнат, да вземат. Обаче хващат нещо материално. Учителят неможе да им сподели красотата, любовта, светлината на луната. Това, което не може да се докосне, не може да се пипне, не може да се види от тъпите очи на крадеца, който търси материално нещо. Он не може да види пълната луна и да изживее красотата на нощта. Боровете, полъхът, кой шумоли во клоните на боровете през нощта. Не може да я почувства тая необятност, тая тишина, това длабоко спокойствие. Това го изживяват само медитиращите. Го изживяват само хора, кои се отказале от привързаността, от страховете си и от желанията. Що страховете идват со желанията. Желанията идват со страхове. Имаш желания, има страх, дека нема да ти се изпълни желанието. И страх имаш, привързаност за той, за оной – страх. Ке го изгубам това, за кое сум привързан. Страх. Ке ми го земат оделото. Крадецот ке земе оделото, ама нема да види луната. То е много длабока история за човечеството.
Хората откраднаха оделото на Буда, обаче не я видоа неговата Нирвана. Не я изживяха. Неговата Нирвана, неговият екстаз. Неговото нещо остава скрито за сетивата. За хора привързани за тяхния ум, и алчни, и уплашени не можат да видят светлината на Буда. Не може да изживеят. Не е възможно за тях. Тия живеят во материалните желания, во страховете, во притесненията. Они не могат да се радват затощо са привързани, длабоко привързани и уплашени. Тоя длабок страх и привързаност идва страданието. Страданието се ражда от длабоката привързаност за телото и страх от смъртта. И от това описване со телото са и описванията со всички отношения. Моята майка, моето дете, моят син, моята дъщеря, какво ке биде со моето тело. Защо нашите отношения са телесни. На ниво на матрикс то е абсолутно обусловено. Вси1ки тея отношения телесни ни обуславят внасят страх во нас дека ке ги изгубим тея работи, дека ке изчезнеме ние, дека нашите близки ке изчезнат, нали?
Имаме страх. Някой вика – Аз не се страхувам от смъртта, аз дека ке умрам, а се страхувам дека моите близки ке умрат. Поради тия страхове ставаме несензитивни. Страховете ни отнемат сензитивност. Защото тези страхиве ни обсебват несъзнателната част на ума и цело време бръмчат. Дури да не ги хващаме, дури да викаме – не аз съм спокоен, тамо нейде в мазето некой ръмжи. Не го виждаме, не знаеме за него, викаме – не аз немам страх, ама во мазето… Во мазето детето ръмжи. Нещастно.
Не го виждате детето во сърцето, що детето е во мазето. На кой му е детето во мазето, не го вижда детето во сърцето! Амин!

Няма коментари:

Публикуване на коментар