събота, 6 януари 2018 г.

Колкото повече животно има в човека, толкова по-малко той разбира учителя


Твърди се, че хората от Изтока притежавали такъв манталитет, който им позволява с готовност да се поставят под ръководството на учител и да изпълняват заповедите му с рядка за Запада покорност. За онези, които поне в някаква степен познават реалния Изток, такова мнение е толкова погрешно, колкото и другото разпространено на Запад обобщение, чийто смисъл се свежда до това, че всички източни страни са повече или по-малко еднакви. Най-многото, което може да се каже за източното отношение към учителите, е, че на Изток те са повече и че там могат да бъдат намерени повече свидетелства за тяхната благотворна дейност.

В процеса на възпитание почти всички хора придобиват известна увереност в собствените си сили, която впоследствие се превръща в начин на мислене. Поради напълно естествения недостиг на истинска съдна способност идеята за ръководство се смесва със загубата на свобода. Както на Изток, така и на Запад повечето хора не разбират, че да се оставиш в ръцете на експерт изобщо не означава загуба на собствената значимост. Тези хора проявяват непоследователност, като позволяват на хирурга да им отстрани апендикса и в същото време поставят под съмнение висшето знание или опита на учителя, които имат отношение към област, в която те са точно толкова невежи, колкото и в хирургията.

Тъй като суфиите не проповядват своето учение и не се опитват да привличат последователи, единствено достъпният материал относно подхода към учителя са изказванията на развитите суфии, които по правило не са учители. Един от тези суфии пише следното: „Вие ходите при свещеника по навик или по убеждение, а също и защото той твърди определени неща. Ходите на лекар, защото са ви го препоръчали или защото сте обзети от отчаяние, или защото изпитвате неотложна нужда да предприемете нещо. Често посещавате компанията на маговете заради вътрешната си слабост, оръжейника заради външната сила, обущаря – защото сте видели модели на работата му и искате да имате обувките му. Не посещавайте суфий, освен ако не искате да извлечете полза от това посещение, защото той ще ви отпрати, ако започнете да спорите с него“.

Суфиите смятат, че влечението, което човек изпитва към суфийския учител, е следствие на интуитивното му разпознаване, а причините, с които бъдещият суфий обяснява това, са второстепенни. Един суфий разказва следното: „Знаех, че учителят е велик и добър човек още преди да го срещна, но едва след като ми помогна да получа озарение, осъзнах, че неговото величие и доброта са доста повече от моята първоначална способност за разбиране.“

Усещането за свобода или зависимост при обикновения човек най-често е субективно. Един суфий пише: „Моят учител ме освободи от робството, в което живеех, от онова робство, което смятах за свобода и което в действителност беше за мен омагьосан кръг.“

Некритичното пренасяне на усещането за увереност в собствените сили в области, където то фактически не може да донесе никаква полза, е илюстрирано в следния откъс от автобиографията на един суфий: „Реших, че мога сам да вървя по мистичния път и се опитвах да правя това, докато вътрешният ми глас не ми каза: Иди при знаещия, който ще ти покаже пътя през пустинята. Нима предпочиташ да търсиш свой собствен път и да унищожиш себе си в процеса на търсене“ (вж. Неразумни грижи).
Макар че някои суфийски способности могат да се развиват спонтанно, личността на суфия не може да достигне зрялост самостоятелно, защото търсещият не знае точно по какъв път върви и в каква последователност ще го заливат преживяванията. В самото начало той прекалено силно е изложен на своите слабости, които го атакуват и от които учителят го „защитава“. По този повод шейх Абу ал-Хасан Салиба казва следното: „По-добре поставете ученика под контрола на котка, отколкото под негов собствен контрол.“ На ранния етап поривите на бъдещия суфий са толкова променливи и неуправляеми, колкото и тези на котката.

В суфийското учение често се подчертава, че в повечето си прояви неразвитият човек е животно, надарено със способности, които не може правилно да използва: „Колкото повече животно има в човека, толкова по-малко той разбира учителя. Водачът може да му прилича на ловец, който иска да го вкара в пещера. Такъв бях и аз – пише Али-Пир. – Необученият сокол смята, че ако го хванат, както той нарича това, ще бъде поробен. Той не разбира, че соколарят ще направи живота му пълнокръвен и той ще седи на ръката на краля, забравил вечните грижи на страха и храната. В дадения случай единствената разлика между животното и човека е, че животното се бои от всички и от всеки, а човек заявява, че оценява надеждността на учителя. А в действителност той потиска интуицията си, склонността си да се остави в ръцете човек, познаващ Пътя.“
Между учителя и ученика е налице определено взаимодействие, което едва ли съществува в обикновените взаимоотношения между хората. За да могат думите, действията и сътрудничеството да станат наистина суфийски, се изискват три неща: учител, обучаващ се и общност или школа. Именно за това говори Руми в следните редове:
Илм-амози тарикиш кавли аст
Харфа-амози тарикиш фа‘ли аст
Факр-амози аз сохбат каим аст.
„Науката се изучава с помощта на думите,
Изкуството – с помощта на практиката,
А отчуждеността се познава в компания.“

Тъй като самият начин на учене трябва да се изучи, на друго едно място Руми казва следното: „Това, което обикновеният човек смята за камък, е бисер за знаещия.“

Функцията на учителя е да отвори ума на търсещия за осъзнаването на неговото собствено предназначение. За да успее да постигне това, човек трябва да разбере до каква степен неговото обикновено мислене е сковано от различни предположения. Докато кандидатът не разбере това, той няма да може да постигне истинното разбиране и ще бъде годен само за участие в дейността на по-обикновени организации, които го учат да мисли в съответствие с определени образци: „Отвори вратата на своя ум, когато дойде разбирането, защото ти си беден, а то е богато“ (Руми).

В определен смисъл суфизмът може да се разглежда като борба срещу използването на думи за изграждане на модели на мислене, които задържат човека на определен етап на негодност или го принуждават да служи на организации, които в крайна сметка не притежават никаква еволюционна ценност.

Попитали веднъж един суфий защо суфиите използват думите в особен смисъл, който по възможност е най-отдалечен от тяхното традиционно значение. Той отвърнал: „Помислете по-добре защо обикновеният човек страда от тиранията на думите, които навикът е обездвижил, докато те трябва да му служат само като инструмент.“

Връзката между учителя и ученика в суфизма не може да бъде разбрана в изолация от самото учение. Един от аспектите на учението се намира извън времето и пространството. Той съответства на определени елементи в учителя и ученика, които притежават еднакъв статус. Друга част от учението откриваме сред множеството аспекти, на които човешкото съзнание обикновено разцепва опита, живота и света на формите. Взаимодействието от особен род води до трансформация. Така това взаимодействие в крайна сметка в много отношения превъзхожда обикновените рамки на обучение и учене. Суфийският учител е нещо повече от човек, препредаващ формално знание, той е над човека, който се намира в хармония с ученика, нещо повече от механизъм, предаващ определен запас от натрупана информация. Той обучава на нещо повече от методи на мислене или определено отношение към живота, той обучава дори на нещо повече от възможността за саморазвитие.

В предговора си към книгата, която бързо става класическа в средата на ХХ в., чешкият професор Ерих Хелер засяга въпроса за изучаването на литературата и по-точно, за нейното преподаване. Той казва, че учителят „изпълнява задача, която изглежда неосъществима, ако прилагаме научни лабораторни методи, той обучава на това, на което, строго казано, е невъзможно да се обучава. То може само да се „долови“ подобно на страстта, порока или добродетелта“.

Функцията на суфийския учител е дори още по-сложна. За разлика от учителя по литература той няма никаква задача в обикновения смисъл на тази дума. Неговата мисия е да бъде, да бъде сам себе си; и ако неговото битие функционира правилно, то ще му помогне да изпълни мисията си. Именно затова няма никаква разлика между обществените и частните функции на суфийския учител. Онзи, който се държи по един начин в класната стая и по друг у дома, който има професионално отношение или прилага така наречения особен подход, не е суфий. Суфийският учител е вътрешно съгласуван. Може да изглежда, че неговото външно поведение се променя, но вътрешната му индивидуалност остава единна.

Актьорът, който „влиза в кожата на героя“, не може да бъде суфийски учител. Мъжът (или жената), който толкова силно е увлечен от официалната си роля, че забравя за всичко друго под влияние на временната си личност, не може да бъде суфийски учител. Не е задължително да сме толкова издигнати като Уолтър Мити (образ, създаден от Джеймс Търбър), за да усетим „сложността“. Това състояние е достъпно само за онези, които вече са достигнали някоя от първите степени на суфийско знание. Човек, който може да се изменя под влияние на временни характерологични обстоятелства, не може да бъде учител.

Навикът да се променяме толкова дълбоко се е вкоренил в нас, че „изпълнението на роля“ е станало социално приемливо. За повечето етапи от този стандартен социален процес е характерно доминирането на синтетичната или променящата се личност. Само по себе си това не се смята за зло, но от суфийска гледна точка такава личност е сигурен признак за незрялост.

Вътрешното единство на личността, което се проявява по различни начини, означава, че суфийският учител няма нищо общо с повърхностната, идеализирана личност на буквалиста. Спокойната, винаги неизменна личност, равнодушният учител или човекът, който внушава само благоговеен страх, човекът, който „никога не се променя“, не може да бъде суфийски учител. Аскетът, който се е откъснал от нещата в този свят и затова повърхностно въплъщава идеала на повърхностния човек за откъснатост, не е суфийски учител. Не трябва да търсим дълго обяснение на това. Статичното е безполезно за органичния живот. Човекът, който винаги е спокоен и съсредоточен, доколкото може да се съди за това, е подготвен за ролята на аскет и отшелник. Той „никога не се вълнува“, следователно лишава себе си от една от функциите на органичния, а също и на духовния живот, поради което стеснява кръга на своята дейност. Прекалено тренираният човек се превръща в планина от мускули. 

За суфия безметежността е само един от аспектите на динамичния взаимообмен. Суфизмът е редуване. Интелектуалната безпристрастност е полезна само когато помага на човека да направи нещо. Тя не може да бъде крайна цел на нито една от системите, които се занимават с проблемите на човешката самореализация.
В нежизнеспособните или фрагментарните метафизични системи средствата се превръщат в цел. Достигането на безметежност, неподвижност или блаженство (всяко от тези състояния е аспект в развитието на всеки човек) се смята за необичайно или желателно само по себе си, но толкова рядко постижимо, че практикуващият се фиксира върху него.

Следващият стадий се изразява в търсене на обяснения, които трябва да докажат, че постигането на безметежност, аскетизъм или друг междинен етап в развитието притежава някакво възвишено или безкрайно значение. „Еди-кой си достигнал пълна откъснатост и затова станал озарен“ – подобни и много други неща стават легенди. В дадения случай едното, разбира се, не следва от другото, но на хората им се струва, че е точно така. В Западна Европа можем да чуем следните неща от иначе напълно разумни хора: „Този и този е удивителен човек, той може да контролира сърдечния си пулс. Винаги се съветвам с него за своите проблеми.“ Ако на подобен човек кажем: „Еди-кой си е удивителен човек, той може да печата 90 думи в минута. Посъветвайте се с него за своите проблеми“, отговорът ще бъде незабавно възмущение.

Човек може да бъде учител в метафизическата област, без да се съмняваме в неговата искреност, само ако наистина вярва в това, което казва. Ако твърди, че като стои на главата си, може да постигне някаква мистична цел, той трябва първо да ви убеди, че тази цел наистина е била постигната благодарение на тази методика. Това може да се нарече позитивно твърдение, което трябва да бъде прието или отхвърлено. Суфийският метод на обучение обхваща по-широка област. Като насочва вниманието на ученика към необичайни теми и практикува цял комплекс от дейности, колективно наричани суфизъм, учителят се опитва да направи достъпни онези материали, които ще помогнат за развитието на съзнанието. Както отбелязва сър Ричард Бъртън, неговите методи дори могат да изглеждат разрушителни, но в действителност са „същностно реконструктивни“. Именно това има предвид Руми, когато казва, че за да намерим съкровището, трябва да съборим къщата. Човек не желае да разрушава своя дом, дори ако съкровището е много по-полезно за него от някаква сграда, към която (нека допуснем това за по-голяма нагледност) той не храни особена привързаност. Руми казва, че „съкровището е наградата за разрушаването на къщата“. Не става дума за това да счупим яйцата, преди да направим омлета, а по-скоро за ситуация, когато яйцата сами се разбиват, за да придобият способността да станат омлет.

Суфийският учител, който е „водач, философ и приятел“, се занимава с дейност, която може да бъде смятана за многофункционална. Като водач той посочва Пътя, но търсещият трябва самостоятелно да върви по него. Като философ той обича мъдростта в истинския смисъл на тази дума. Но любовта за него означава дейност, а не само наслаждения или дори огорченията на несподелената любов. Като приятел той е другар и съветник, той ободрява търсещия и му помага да оформи собствената си гледна точка. Учителят оказва влияние върху формирането на възгледите на търсещия чрез своята способност да научава за потребностите на другия.
Суфийският учител е свързващото звено между ученика и неговата цел. Той олицетворява самата „работа“, чийто продукт е той, а също така приемствеността на суфийската система, „веригата на предаване“. Както за практически цели армейският офицер символизира за отделния войник Държавата и нейните задачи, суфият е символ на тарика, на целостта на суфийския организъм.

Суфийският учител не може да бъде свръхчовек, който привлича милиони последователи, чиято слава достига и най-отдалечените кътчета на земята. Степента на неговата озареност може да бъде видяна само от просветлените. Подобно на радиоприемника човек също възприема само онези физически и метафизически качества на другите хора, които се намират на неговата вълна. Така съзнанието на човека, който е впечатлен и поразен от личността на учителя, може да е недостатъчно за възприемането и използването на суфийското влияние. Предпазителят може и да не изгори, но приборът се стапя до недопустими предели и става негоден за работа. „Стръкчето трева не може да прониже планината. Ако Слънцето, което осветява Земята, се доближи до нея, тя ще бъде унищожена“ (Руми, Маснави, кн. 1). Развиващият се човек може да има само далечна представа за качествата, които се появяват на по-висшия етап от развитието. Повечето хора не могат дори да си представят реалните качества на мъдреца (човека, достигнал четвъртия стадий на суфийското развитие), ако сами се намират на първия или втория етап.
Суфиите казват, че за прилепа слабата светлина е полезна. А блясъкът на слънцето само ще го ослепи, нищо че ще бъде опиянен от него.

Така нареченият свободен или рационален ум, сблъсквайки се с проблемите, свързани с дейността на учителя, стига до най-неочаквани изводи. Човек, който казва, че ще последва онзи, който го убеди, че наистина е учител, едва ли се различава от обикновения дивак, който казва: „Ако ми се стори, че човек притежава необикновени способности или той успее по друг начин да подейства върху моето мнение, ще бъда готов да му се подчиня.“ Такъв човек може да бъде полезен за магьосника в джунглата, който неотдавна е получил „вълшебни“ магнезиеви лампи от Германия, но е слабо полезен за самия себе си. Още по-малко полезен е този човек за суфизма, защото не е подготвен за възприемането на истината, колкото и да е готов да приеме чудото. Човек трябва да притежава интуитивната способност да разпознава истината.

Когато бях при суфийския учител Либнани, при него дойде един човек и аз станах свидетел на следния разговор:

Човекът: „Искам да уча, може ли да ме обучите?“ Либнани: „Чувствам, че не знаете как да учите.“ Човекът: „Можете ли да ме научите как да уча?“ Либнани: „А вие можете ли да се научите как да ми позволите да ви уча?“

За суфизма е характерно огромно множество учители. Отчасти това се дължи на факта, че те се смятат за част от органичен процес. Това означава, че могат да оказват влияние върху хората дори ако последните не осъзнават, че между тях съществува определена връзка. В средните векове например суфият е можел да пътешества, облечен със закърпени дрехи, и да обучава с помощта на знаци, като при това е пазел мълчание или е произнасял тайнствени думи. Тези суфии не са били основатели на школи, но те са изпълнявали функцията на предаване на суфийското послание в онези страни, които са прекосявали. Има сведения, че тези странни хора са упражнявали своята дейност в Испания и цяла Европа. Между другото, учителят, правещ странни движения, на арабски се нарича „аглак“ (мн. число „аглакин“; в разговорния език гутуралното „г“ е било заменено с „р“, а арабското „к“ – с европейското, и думата се произнасяла като „арлакин“ или „арлекин“). Става дума за арабска игра на думи, която в превод означава „голяма врата“ или „объркана реч“. Едва ли има съмнение, че за непосветените хора видът на този учител се е слял с образа на арлекина.

Суфийският адепт може да носи и закърпени, и обикновени дрехи, може да бъде млад или стар. Худжвири споменава една среща с млад учител от този тип. Един човек, който искал да се запознае със суфизма, видял един юноша с дрехи на адепт, но с шише мастило в пояса. Той сметнал това за странно, защото суфиите по правило не били писари. Доближил се до този „самозванец“, когото помислил за писар, използващ за собствените си цели авторитета на закърпените дрехи, и го попитал какво е суфизмът.
Юношата отвърнал:
– Суфизмът не е да мислиш, че човек не е суфий само защото носи мастилница.

Суфият може за повече или по-малко време да постигне озарение, но той не може да стане истински учител, докато от своя собствен наставник не получи Мантията на разрешението (да набира ученици). Далеч не всички суфии могат да бъдат учители. Езотеричната интерпретация на една известна шега изразява тази мисъл по следния начин:

Ним-хаким хатраи джан
Ним-мулла хатраи иман.
Половин лекар – заплаха за живота,
Половин свещеник – заплаха за вярата.

В този смисъл полусуфий можем да наречем човек, който е освободен от задължението да бъде ученик, но трябва да продължи сам по Пътя към крайната цел. Той не може да обучава, след като е зает със собственото си развитие.

Наричат учителя Мъдрец (ариф). Водач (муршид), Старейшина (пир) или Шейх (лидер, глава). Употребяват се и много други думи, които притежават различни сигнификативни оттенъци, подчертаващи особеностите на взаимоотношенията между членовете на групата и техния учител.

Има три пътя, които учителят може да посочи на кандидата. В повечето суфийски системи начинаещият преминава етап на послушничество, който продължава 1001 дни. За това време способността на кандидата да възприема указания се оценява и съответно нараства. Ако не дочака изтичането на този срок (който може да бъде условен), той трябва да напусне школата (медреса). Във втория случай учителят приема кандидата веднага, но не го кара да посещава общите събрания на групата или кръга (халка или дайра), а му дава специални упражнения, които той изпълнява с учителя и самостоятелно. В третия случай, като прецени способностите на ученика, учителят формално го приема, но го праща при друг учител, специализиращ в упражненията, които в дадения момент ще му донесат повече полза. Използването на всички видове упражнения е привилегия само на учители от определени школи, които действат предимно в Централна Азия. Това е особено валидно за едно от разклоненията на ордена Накшбанди – школата Азамиа, която прилага многобройни методи на обучение, частично припокриващи се.

В рамките на своя вътрешен кръг, получил специалното обозначение марказ (центрофуга, център на кръга, щаб), такива учители използват също комбиниран метод. Срещата на суфии, които изпълняват подобни упражнения, се нарича марказ, а ако заседанието протича без упражнения, тогава то се нарича меджлис. Тъй като всички суфийски учения са многозначни (тази многозначност зависи още и от това, до каква степен и на какво равнище човек може да ги възприема), литературните произведения, които понякога се превеждат буквално, са породили множество неправилни представи за ролята на учителя. Като пример можем да приведем думите на Руми: „Работникът е скрит в своята работилница.“ Обикновено се смята, че тук става дума за иманентността на Бог. От гледна точка на теологията това е напълно правилно. Смята се, че подобно на всички суфийски учения тези думи предават обективната истина. Това означава, че те са верни във всяко възможно тълкуване. Но по отношение на дейността на учителя тези думи означават, че суфийският ръководител е част от „работата“ в същата степен, в която е и учител на суфиите, а като цяло учител, обучение и учение са единно явление.

Подразбиращият се извод, че човек не може да се научи да бъде суфийски учител сам, е централен факт с огромно иницииращо значение. Предполагаемият ученик на суфиите може и да не бъде способен или склонен да го разбере, но ако суфият не разбира това, той изобщо не може да бъде суфий. Поради това винаги се допуска, че разбирането на функциите и особеностите на суфийския учител може да настъпи постепенно, с помощта на средствата, за които стана дума по-горе, и благодарение на практическата суфийска дейност.
Проф. А. Дж. Арбъри от Кеймбридж, чийто научен подход към суфизма винаги е бил благожелателен, говори за трудностите, които неизбежно възникват у повърхностния наблюдател или интелектуалец и които се изразяват в „неясноти на учението, базирано в по-голямата си част на преживявания, които по своята природа са почти непредаваеми“.

Веднъж в Близкия Изток станах свидетел как един чуждестранен окултист упорито разпитваше един суфийски шейх, защото много искаше да знае как би могъл да отличи суфийския учител от обикновените хора. Той се интересуваше дали суфиите имат някакви месиански легенди, предвещаващи появата на Водач, който би върнал хората към метафизичното знание. Шейхът каза: „На вас самия е отредено да станете такъв ръководител и източните мистици ще изиграят важна роля в живота ви. Не губете вяра.“ 


Из книгата "Суфите" 
Идрис Шах

Няма коментари:

Публикуване на коментар