Питащ:
Как действа един джнани, когато иска нещо да бъде направено? Прави
ли планове, обмисля ли подробностите, изпълнява ли ги?
Махарадж: Джнани вниква
в ситуацията напълно и веднага знае какво трябва да се направи. Това е всичко.
Останалото се случва от само себе си, при това до голяма степен несъзнателно.
Отъждествяването на джнани с всичко, което е, е толкова пълно,
че по същия начин, както той откликва на вселената, вселената откликва на него.
Той е абсолютно уверен, че след като една ситуация е била разпозната, събитията
ще се задвижат в адекватен отговор. Обикновеният човек е персонално загрижен,
той пресмята рисковете и шансовете си, докато джнани остава
невъвлечен, сигурен, че всичко ще се случи така, както трябва; и няма особено
значение какво се случва, защото накрая възстановяването на баланса и
хармонията е неизбежно. Сърцевината на всичко е в покой.
П:
Разбрах, че личността е илюзия и будната непривързаност, без загуба на
идентичността, е нашата допирна точка с реалността. Бихте ли ми казали, моля, в
момента вие личност ли сте или себеосъзнаваща идентичност?
M:
И двете. Но истинското Себе не може да бъде описано, освен с термини,
предоставени от личността, термини за това какво не съм. Всичко, което можеш да
кажеш за личността, не е Себето, и не можеш да кажеш нищо за Себето, което не
би се отнасяло до личността, такава, каквато е, каквато би могла да бъде,
каквато трябва да бъде. Всички притурки са личностни. Реалното е отвъд всякакви
притурки.
П:
Може би понякога сте Себето, а понякога личността?
M:
Как бих могъл? Личността е това, което изглежда, че съм за другите личности. За
себе си аз съм безграничната шир на съзнанието, в което безброй личности се
появяват и изчезват в безкрайна последователност.
П:
Как тази личност, която за вас е съвсем илюзорна, на нас ни изглежда реална?
M:
Ти, Себето, което е коренът на цялото съществуване, съзнание и радост, придаваш
своята реалност на всичко, което възприемаш. Придаването на тази реалност
неотменно се случва в настоящия момент и в никой друг, защото миналото и
бъдещето са само в ума. „Битието“ се отнася само до сегашния момент.
П:
Вечността не е ли също и безкрайна?
M:
Времето е безкрайно, въпреки че е ограничено, вечността е в мигновеното настояще.
Ние го пропускаме, защото умът ни непрестанно снове между миналото и бъдещето.
Той не спира, за да се съсредоточи върху настоящето. Това може да
се случи сравнително лесно, ако се засили интереса към него.
П:
Какво засилва интереса?
M:
Искрената задълбоченост, признак на зрелостта.
П:
А как се постига зрялост?
M:
Като поддържаш ума си ясен и чист, като живееш живота си в пълно осъзнаване на
всеки момент, така както се случва, като изучаваш и разтваряш желанията и
страховете си в момента, в който възникнат.
П:
Възможна ли е изобщо подобна концентрация?
M:
Опитай. Лесно е, ако се прави стъпка по стъпка. Енергията произтича от
искреността.
П:
Установявам, че не съм достатъчно искрен.
M:
Да предадеш себе си е тъжна история. Това разлага ума като рак. Лекарството е в
яснотата и интегритета на мисленето. Опитай да разбереш, че живееш в свят на
илюзии, изучи ги и разкрий корените им. Самият опит да направиш това ще те
направи искрен, защото в правилното усилие има блаженство.
П:
Къде ще ме отведе това?
M:
Къде може да те отведе, освен към собственото ти съвършенство? Щом веднъж се
установиш в настоящето, няма къде другаде да отидеш. Това, което
си, отвъд времето, ти го изразяваш вечно.
П:
Вие един ли сте или сте много?
M:
Аз съм един, но изглеждам като много.
П:
Защо изобщо този един се появява?
M:
Хубаво е да бъдеш и да бъдеш съзнателен.
П:
Животът е тъжен.
M:
Невежеството предизвиква тъга. Щастието следва вникването.
П:
Защо трябва невежеството да е болезнено?
M:
То е в корена на всички желания и страхове, които са болезнени състояния и
източник на безброй грешки.
П:
Виждал съм хора, за които се предполага, че са осъзнали това, да се смеят и да
плачат. Това не показва ли, че те не са свободни от желания и страхове?
M:
Те могат да се смеят и да плачат в зависимост от обстоятелствата, но вътрешно
са изпълнени със спокойствие и яснота и наблюдават отстрани собствените си
спонтанни реакции. Външният вид лъже, особено при един джнани.
П:
Не ви разбирам.
M:
Умът не може да разбере, защото е научен да се вкопчва и да захваща, докато джнани нито
се вкопчва, нито захваща.
П:
За какво се държа аз, а вие не?
M:
Ти си създание на спомените; поне така си представяш, че си. Аз съм изцяло
невъобразим. Аз съм каквото съм, невъзможно да бъда идентифициран с което и да
било физическо или умствено състояние.
П:
Едно нещастие би разбило равновесието ви.
M:
Странното е, че това не се случва. За моя изненада си оставам такъв, какъвто
съм – чиста осъзнатост, будна за всичко, което се случва.
П:
Дори и в мига на смъртта?
M:
Какво значение има за мен, че тялото умира?
П:
Нямате ли нужда от него, за да сте в контакт със света?
M:
Не се нуждая от света. Нито пък съм в него. Светът, за който мислиш ти, се
намира в собствения ти ум. Аз мога да го видя през очите и ума ти, но съм
напълно наясно, че той е проекция от спомени; той влиза в допир с реалността
само в мига на осъзнаването, който може да е само в настоящето.
П:
Изглежда единствената разлика между нас е, че докато аз продължавам да твърдя,
че не познавам истинското си Себе, вие твърдите, че го познавате добре; има ли
някаква друга разлика между нас?
M:
Между нас няма разлика; нито пък мога да твърдя, че познавам себе си; знам, че
не подлежа на описания и дефиниции. Има една необятност, надхвърляща и
най-широкия обхват на ума. Тези необятност е моят дом, тази необятност съм аз
самият. И тази необятност е също така и любов.
П:
Вие виждате любов навсякъде, докато аз виждам омраза и страдание. Историята на
човечеството е история, изпълнена с убийства – индивидуални и масови. Няма
друго живо същество, което да убива с такова удоволствие.
M:
Ако се задълбочиш в мотивите, ще откриеш любов – към себе си и към своето.
Хората се бият за това, което си въобразяват, че обичат.
П:
Със сигурност любовта им е истинска, щом са готови да умрат за нея.
M:
Любовта е безгранична. Тази, която е ограничена само до малцина, не може да се нарече
любов.
П:
Познавате ли такава безгранична любов?
M:
Да.
П:
Какво е усещането?
M:
Всичко е обичано и е достойно за любов. Нищо не е изключено.
П:
Нито дори грозното и престъпното?
M:
Всичко се намира в съзнанието ми; всичко е мое. Лудост е човек да се разделя
чрез харесване и нехаресване. Аз съм отвъд тях. Нищо не ми е чуждо.
П:
Да си свободен от харесване и нехаресване е състояние на безразличие.
M:
В началото може да изглежда и да се усеща по този начин. Бъди упорит в това
безразличие и то ще разцъфти във всепроникваща и всеобхватна любов.
П:
Има моменти в живота, когато умът се превръща в цвете и пламък, но това
състояние не продължава дълго и животът се връща към ежедневната си сивота.
M:
Когато се занимаваш с конкретното, там властва законът на непостоянството;
постоянното не може да бъде преживяно, защото то няма граници. Съзнанието
предполага изменение, промяна последваща промяна, когато едно нещо или
състояние достига до своя край и започва друго; но това, което няма граници, не
може да бъде преживяно в общоприетия смисъл на думата. Човек може само да бъде това
нещо, без да го знае, но той може да знае какво то не е. То със сигурност не е цялото
съдържание на съзнанието, което е във вечно движение.
П:
Ако неподвижното не може да бъде познато, какъв е смисълът и целта на
осъзнаването му?
M:
Да осъзнаеш неподвижното означава сам да станеш неподвижен. А целта е
добруването на всичко живо.
П:
Животът е движение, неподвижността е смърт. С какво смъртта може да бъде
полезна на живота?
M:
Говоря за вътрешна непоклатимост, не за физическа неподвижност. Човек става
непоклатим в праведността. Превръщаш се в сила, която възприема всичко по правилния
начин. Това може да включва, а може и да не включва, интензивна външна
активност, но умът остава задълбочен и притихнал.
П:
Докато наблюдавам ума си, откривам, че той постоянно се мени, настроенията се
сменят в безкрайно разнообразие, докато вие сякаш сте неизменно в едно и също
настроение на радостна благосклонност.
M:
Настроенията са в ума и нямат значение. Влез навътре, отиди отвъд тях. Престани
да се прехласваш по съдържанието на твоето съзнание. Когато достигнеш до
по-дълбоките пластове на истинското си битие, ще откриеш, че повърхностните
игри на ума почти не те засягат.
П:
Значи игри все пак ще има?
M:
Притихналият ум не е мъртъв ум.
П:
Съзнанието винаги се движи – това е факт, който може да се наблюдава.
Неподвижно съзнание е оксиморон. Когато говорите за притихнал ум, какво
представлява той? Не е ли умът същото като съзнанието?
M:
Не трябва да забравяме, че думите се използват по много начини, според
контекста. Фактически има твърде малка разлика между съзнаваното и
несъзнаваното – в същността си те са едно и също. Будното състояние се
различава от дълбокия сън по присъствието на свидетеля. Лъч осъзнатост осветява
част от ума ни и тази част се превръща в нашия сън или в будното ни съзнание,
докато осъзнатостта се появява като свидетел. Свидетелят обикновено познава
само съзнанието. Садханата се състои в това свидетелят първо
да се обърне към неговата съзнателност, а после да се обърне към себе си в
собствената си осъзнатост. Себеосъзнаването е Йога.
П:
Ако осъзнатостта е всепроникваща, тогава значи ли, че един слепец щом стане
реализиран ще може да вижда?
M:
Смесваш сетивността с осъзнатостта. Джнани познава себе си
такъв, какъвто е. Той също осъзнава, че тялото му е увредено и че умът му е
лишен от цяла една гама от сетивни възприятия. Но на него не му влияе нито
наличието на зрение, нито липсата му.
П:
Въпросът ми е по-специфичен: когато един слепец стане джнани, ще се
възстанови ли зрението му, или не?
M:
Ако очите и мозъкът му не претърпят обновление, как би могъл да вижда?
П:
Но те ще претърпят ли обновление?
M:
Може би да, може би не. Всичко зависи от съдбата му и милостта. Но джнани притежава
един вид спонтанно, несетивно възприятие, което му позволява да узнава нещата
директно, без посредничеството на сетивата. Той е отвъд възприемаемото и
описуемото, отвъд категориите за време и пространство, име и форма. Той не е
нито възприеманото, нито възприемащият, а е простият и универсален фактор,
който прави възприятието възможно. Реалността се намира вътре в съзнанието, но
тя не е съзнанието, нито каквото и да е от неговото съдържание.
П:
Кое е фалшивото – светът или моето знание за него?
M:
Съществува ли свят отвъд твоето знание? Можеш ли да отидеш отвъд това, което
знаеш? Можеш да постулираш за свят извън ума ти, но той ще си остане просто
концепция – недоказана и недоказуема. Твоето преживяване е твоето доказателство
и то е валидно само и единствено за теб. Кой друг може да има твоето
преживяване, щом другата личност е реална само дотолкова, доколкото присъства в
твоето преживяване?
П:
Наистина ли съм толкова безнадеждно самотен?
M:
Да, като личност. В истинското ти битие ти си цялото.
П:
Вие част от света, който се намира в съзнанието ми, ли сте, или сте независим?
M:
Това, което виждаш ти, си е твое, а това, което виждам аз, е мое. Двете имат
много малко общо помежду си.
П:
Трябва да има някакъв общ фактор, който ни обединява.
M:
За да се открие общият фактор, трябва да изоставиш всички различия. Само
универсалното е общо.
П:
Това, което ми прави впечатление като извънредно странно е, че докато казвате,
че аз съм само продукт на спомените си и печално ограничен, аз създавам обширен
и богат свят, в който се съдържа всичко, включително вие и вашите учения.
Трудно ми е да проумея как тази шир се създава и съдържа в моята миниатюрност.
Може би вие ми давате цялата истина, но аз схващам само малка част от нея.
M:
Да, факт е, че миниатюрното проектира цялото, но то не може да съдържа цялото.
Колкото и велик и завършен да е твоят свят, той е противоречив и преходен и
изцяло илюзорен.
П:
Може да е илюзорен, но е удивителен. Когато виждам и слушам, докосвам, подушвам
и вкусвам, мисля и чувствам, спомням си и си представям, не мога да не се удивя
на чудодейната си креативност. Гледам през микроскопа или телескопа и виждам
чудеса, изследвам атома и чувам шепота на звездите. Ако аз съм единственият
създател на всичко това, значи наистина съм Бог! Но ако аз съм Бог, защо виждам
себе си като толкова дребен и безпомощен?
M:
Ти си Бог, но не го знаеш.
П:
Ако аз съм Бог, значи светът, който създавам, би трябвало да е истински.
M:
Той е истински в същността, но не и в проявление. Бъди свободен от желанията и
страховете си и погледът ти изведнъж ще се проясни и ще видиш всичко такова,
каквото е. Или пък можеш да кажеш, че сатогуна създава
света, тамогуна го помрачава, а раджогуна го
изкривява.
П:
Това не ми говори много, тъй като ако попитам какво са гуните,
отговорът ще бъде: това, което създава; това, което помрачава; това, което
изкривява. Фактът си остава – случило ми се е нещо невероятно, а аз не разбирам
какво се е случило, как и защо.
M:
Е, удивлението е началото на мъдростта. Да се удивляваш постоянно и
последователно е садхана.
П:
Намирам се в свят, който не разбирам, и следователно се страхувам от него. Така
се чувстват всички.
M:
Ти си отделил себе си от света, затова той ти причинява болка и те плаши. Открий
грешката си и бъди свободен от страха.
П:
Искате от мен да се откажа от света, докато моето желание е да бъда щастлив в
него.
M:
Ако желаеш невъзможното, кой би могъл да ти помогне? Ограниченото е длъжно да
причинява болка и удоволствие, които се редуват. Ако търсиш истинско щастие,
неуязвимо и неизменно, трябва да оставиш света с неговите болки и удоволствия
зад гърба си.
П:
Как се постига това?
M:
Простото отказване от физическото е признак за искреност, но сама по себе си
искреността не дава свобода. Необходимо е вникване, което идва с будната
възприемчивост, пламенно изследване и проучване в дълбочина. Трябва да работиш
неуморно за собственото си спасение от греха и скръбта.
П:
Какво представлява грехът?
M:
Всичко, което те обвързва.
Из
книгата "Аз съм това" Нисаргадатта Махарадж
Няма коментари:
Публикуване на коментар