Ние, индианците, знаем
за мълчанието. Не се страхуваме от него. Всъщност за нас мълчанието е по-силно
от думите. Нашите старейшини бяха обучени в мълчанието и те ни предадоха това
знание. „Наблюдавай, слушай, и тогава действай“, биха ни казали. Това беше
начинът на живот.
При теб е точно
обратното. Ти учиш като говориш. Вие награждавате децата, които говорят
най-много в училище. На вашите партита всички се опитвате да говорите по едно и
също време. В работата си провеждате срещи, на които всеки прекъсва всекиго и
всички говорят по пет, десет или сто пъти. И вие наричате това „решаване на
проблем“. Когато си в стая и има тишина, се изнервяш. Трябва да изпълниш
пространството със звуци, затова си принуден да говориш преди още да знаеш
какво ще кажеш.
Белите хора обичат да
обсъждат. Те дори не позволяват на другия да завърши изречението си. Винаги
прекъсват. За нас, индианците, това изглежда като лошо възпитание или дори
глупост. Ако започнеш да говориш, няма да те прекъсвам. Ще слушам. Може би ще
спра да те слушам, ако не ми хареса това, което казваш, но няма да те
прекъсвам.
Когато приключиш, ще
взема решение за казаното от теб, но няма да ти кажа, че не съм съгласен, освен
ако не е важно. В противен случай просто ще замълча и ще си тръгна. Ти ми каза
всичко, което трябва да знам. Няма какво повече да се каже. Но това не е
достатъчно за повечето бели хора.
Хората трябва да гледат
на думите си като на семена. Те трябва да ги посеят и след това да ги оставят
да растат в тишина. Старейшините ни учеха, че земята винаги ни говори, но ние
трябва да мълчим, за да я чуем.
Има много гласове освен
нашия. Много гласове…
Ела Делория
