Историята за Гуха и Бог Шива

Из "Рамаяна - Глава 5: Господарят на дивата гора"
Гуха без да бърза обърна пет пълни рога вино един след друг и взе един рог от Лакшмана. Неговите хора хвърлиха още дърва в огъня и се оттеглиха в сенките на нощта, сякаш потънаха в нищото. „Принце, не се грижи за бъдещето,” рече Гуха, „и не се опитвай да го предречеш, и без това е доста трудно да знаеш какво правиш дори сега в момента. Ще ти разкажа една история.” 

Слушай, Лакшмана —

Човек, който си пъха носа навсякъде, няма мира ако знае, че някой е свободен да постъпва както пожелае. Той не може да понася някой, който обича да живее сам, по свой собствен начин. Питал ли си се някога как стигнах до Айодхя, онзи единствен път, когато съм бил в тоя град? 

Свещеникът на твоя баща, Васиштха, реши да преобрази мене и моя народ. Той изпрати неколцина брамини през границата в моята гора и преди двадесет години, на брега на Ганг те поставиха каменна статуя на Шива, точно под клоните на тоя орех. 

Много хора само говорят и нищо не вършат, празни думи без мъдрост, мислейки си, че това, което не знаят, не съществува. Тези набожни брамини живееха в хубави шатри недалеч оттук. Сутрин, и вечер, те носеха цветя и даваха храна на този каменен Шива и му се молеха. Аз ги посрещнах и им направих подаръци от сърце - малки птички от злато и деветоглави змии от олово. Но им рекох: „Аз обожавам само Бог, а Бог е дърво.” И всяка вечер, когато се връщах от лов, отивах при тази статуя и й удрях по един як ритник. 

После дойдоха дъждовете. Земята в гората стана океан от кал, а Ганг придойде, излезе от бреговете и ни наводни, и това накара брамините да се избягат високо в планината. Те оставиха Шива сам, наполовина под вода. Въпреки това, през всичкото това време, дори и когато трябваше да газя през трупите на дърветата, дори когато бях изтощен, когато бях гладен или болен, всяка вечер аз отивах да  ударя с голямо задоволство още един ритник на тоя безчувствен камък. 

Наскоро след дъждовете, една нощ се връщах към къщи много късно и стигнах дотук по времето, когато животните пият вода. Посрещна ме глутница мършави вълци. Очите им бяха светнали от глад, бяха изгладнели поради пороите. Нямах повече стрели. Нямах ни огън да ги подплаша. Заради тях не можех да отида до статуята, но вместо да ги надбягам и да си отида вкъщи, аз се качих на това старо дърво. Държах се за един клон и си мислех, „По един или друг начин, до края на нощта аз трябва да ритна този камък.  

И така чаках горе на дървото над Шива. Цял ден не бях ял, та се опитах да откъсна зелени орехи от дървото, но те бяха толкова горчиви, че никак не се преглъщаха, трябваше да изплюя това дето ми беше в устата. Това ме ядоса, а вълците около Шива се мятаха нагоре с оголени зъби и напразно се опитваха да ме стигнат,  аз чаках своята възможност да изритам Шива.  

Нито имах какво да ям, нито къде да легна, почна да застудява и падна мъгла. Вълците все не си тръгваха, а аз така се тресях на лунната светлина, че листа, капки роса и зелени орехи почнаха да падат върху статуята. Накрая, призори вълците избягаха, когато моите хора дойдоха да ме търсят, нощта вече беше отминала. Пропуснах да поздравя Шива, както той заслужава, и това толкова ме разлюти, че прогоних брамините чак до Айодхя, където те се скриха под расото на Васиштха.  

Там ме посрещна Дасаратха. Казах му: „Аз ще обожавам само светите дървета!” Той  взе ръката ми и ме провъзгласи за крал. Аз вече владеех цялата тая гора, но дотогава бях само обикновен човек! 

Когато се върнах обратно тук, Лакшмана, статуята на Шива я нямаше и аз забравих за тази работа. Продължих да ловувам, да ям и да пия, докато един следобед не легнах болен. Една малка, зелена птичка кацна при мене без да се страхува, а аз умрях в своята колиба от силен, кратък пристъп на треска. 

Пратениците на Яма дойдоха да ме вземат, четирима главорези с озъбени кучета на синджири. Те със задоволство ми изтръгнаха душата от тялото, уловиха ме в примка и тръгнаха на юг към света на Яма. И всичко това стана само в един-единствен миг. Можеш да си представиш, как реагирах. Като душа аз не бях по-голям от палец, но все пак се борех с всички сили. Но от смъртната примка не можеш да се измъкнеш дори и на сън.  

После, като стигнахме до една тясна пътека в гората, на пътя ни се изпречи дрипаво, пакостливо джудже. То се втренчи с кръглите си очички в копоите на Яма. Изсумтя и рече, „Пуснете  Гуха! Дайте ми  неговата душа на мене, още не му е време да умира.” 

Духовете на смъртта се изсмяха. „Той е вече мъртъв! Махни се, да минем!” 

„Опитайте се, ако можете. Аз съм Нандин, миролюбивият пазач на дивата природа. Освободете го по заповед на Шива.”  

„Това е неговата смърт, дребосъко!” 

„Лъжци,” каза Нандин. „Вие не сте нищо друго освен крадци, на него не му е дошло времето да умре.” 

„Как ни нарече?” 

„Имайте милост към малките и слабите,” каза Нандин. „Умолявам ви да го пуснете…” 

И тогава, ето какво стана. Пратениците на Яма пуснаха кучетата и се хвърлиха върху Нандин. Това навъсено, малко животинче ги разгони и се спусна към пазачите. С един удар им счупи главите. Настана страшна суматоха и аз паднах по очи в купчина сухи листа. Не видях нищо повече. 

„Ще измъчвате малки беззащитни животинки, а?” Чух чупене на кости,  лаещи кучета, бягащи през глава със скъсани вериги. Тогава Нандин внимателно хвана примката ми и отлетя с мене към високите Хималаи. 

Там той слезе на Земята и прие своя истински облик на миловиден, бял бик с гърбица. Спокойно ме държеше все още вързан за примката, а аз висях от меката му влажна уста. Влязохме в една паянтова колиба. Дъхът на Нандин миришеше на сладка трева под топлото слънце. Той спря и аз видях Шива - висок и хубав, с две благи очи, загледан в моята душа, третото му око беше притворено над веждите, косата му беше диво разрошена, беше облечен в стара еленова кожа и в дрипи, и все гледаше ли гледаше към мене държейки Парвати, дъщерята на планината, в скута си. 

Тогава бикът Нандин и Шива се обърнаха към вратата. Само след миг, един мирен, зелен човек в червена роба влезе и застана, оглеждайки се ту на едната, ту на другата страна да ни види и се взря в нас с черните си неподвижни очи.  

Яма сбра ръцете, допирайки пръсти и каза на великия бог Шива: „Според моите прашни книги, този Гуха е убиец, виновен за злодеяния. Той има грехове. Животът му е бил съкратен и затова неговото време е изтекло; дните му са свършени. Защо  грабнахте неговата душа от мене и ни оставихте с едно празно място в пъкъла?” 

Вятърът започна да духа през дългата, черна коса на Яма. Шива рече, „Господарю на Смъртта, когато аз пристигнах в неговата гора, Гуха беше единственият, който не забравяше да ме поздрави. Веднъж преди да умре, той пости и в моя чест направи бдение на едно дърво цяла нощ, даде ми храната, от която самият той имаше нужда, поръси ме с вода, и ме украси с листа. Толкова беше бесен на хората, които се преструват, че ме обичат, че ги прогони, заплашвайки да ги убие. Така че, Яма, аз ти го отнемам, неговата душа е моя, а не твоя.” 

 „Яма се усмихна и, без да каже нито дума, ни остави,” продължи Гуха. „Нандин върна душата ми обратно в тялото и ме върна към живота. Така че, щом дори в Съдния час не може да се отличи доброто от лошото, тогава как можем ние да съдим за нещата.” 

Лакшмана отговори: „Но нашият баща със сигурност направи грешка.” 

„Кой ти каза това? Това изгнание ще убие баща ви, на него просто му е дошло времето да умре.” 

„Грешката е в обещанията.” 

„Не,” каза Гуха, „онези обещания не са нищо друго, освен слепи инструменти на съдбата.