Буда и вдовицата

Из лекция на Кану 

Буда дошъл в едно село. Имало една жена, чийто син умрял – малко дете, починало. Била вдовица. Единственото й дете е умряло. Много тежка ситуация! Синът! Жената плачела, ридаела. От някъде чула за Буда, че е някакъв светия, че може да прави разни чудеса, може би може да й помогне. И отишла при Буда с детето.

- Можеш ли да направиш нещо за моето дете? Няма да имам друго дете. Аз съм вдовица.

 В Индия вдовиците не могат да се омъжват. Ако умре мъжа – край. Вдовиците нямат рейтинг в Индия, пропада им бизнеса, в смисъл не могат да се омъжат повторно. Буда й рекъл:

- Мога да направя нещо само при едно условие: ако ми донесеш семе от горчица от къща, в която никой не е умрял!

И тя тръгнала да търси из града, из селото! От една къща в друга, търси семе от горчица. Търсела, търсела, но всички и отговаряли:

- Имаме семе от горчица, можем да ти дадем колкото искаш, не едно семе. Можем и много семена да ти дадем. Обаче, тука умря дядото, тука умря тоя - оня – все някой умрял в къщата.

Просто нямало къща, в която някой да не е умрял. Във всяка къща някой е умрял. Неизбежно е! Този факт не можем да го прескочим. Във всяка къща, във всяко семейство, няма такова нещо. Дядото, прадядото, тоя - оня, когато дойде, някой напуска.

Жената не намерила семе. Търсейки обаче, осъзнала абсурдността на своето търсене. Осъзнала нещо. Спряла и си рекла:

- Какво да търся, да върна живота на детето, когато то пак ще умре? Или аз ще умара и пак ще бъде същото! Не можем да избегнем някои факти. Най-добре да потърся нещо друго от него.

Отишла при Буда. Той й се усмихнал:

- Намери ли семето?

-Такова семе, добре знаеш, няма – това го разбрах. Разбрах посланието. Можеш ли да ме научиш да медитирам? Можеш ли да ми помогнеш да медитирам, за да открия онова, което е вечно в мене, това, което е оттатък смъртта, да открия Истината? Мога ли да стана твой саняси, мога ли да стана твой посветен? Да открия вечното, това, което не е умира?

 Буда й дал посвещение в медитация.

                                               ***

Да откриеш вечното или човек, когато открие вечното, той не може да умре. Смърт не съществува за този, който е открил вечното, дори и да умре тялото. Буда напуснал тялото, всички напуснали тялото, обаче като го откриеш вечното, смъртта е на много по-ниско ниво от самадхи.

Смъртта е като да съблечеш една дреха и да я сложиш някъде. Не те боли изобщо. Ако знам, че вечното живее под тази дреха, какво има да се страхувам да я сваля. Няма страх, защото няма привързаности.

Привързаността към преходното твори страх, защото сме привързани и се появяват много желания. Това е есенцията на нашето страдание, това е учението на Буда. Четирите благородни истини:

Животът е страдание.

Човек страда поради привързаностите и затова, всъщност, се страхуваме да напуснем. Защото сме привързани за този свят, за тялото. И ако трябва да напускаш, е много гадно.

Казват ти:

- Хайдеее!

- Ааа, чакай! Не съм си написал домашната задача!

- В следваща инкарнация ще си я запишеш, в тая си пропуснал!

- Искам да стана много богат!

- Хубаво! Планът ти е много добър, обаче гитти![1]

                                               ***

Като дойде момента, ние не го избираме, не се знае кога ще дойде. Винаги  може да се промени. То е такава игра! Има хора, които са отишли на бойното поле и край, ще умрат. Обаче са се върнали! Има хора, които не са били на бойното поле, седели са си в къщи и се блъснали в нещо и са умряли. Каква логика има?!

---

1 Свърши, замина, край