Валмики

Валмики седеше на сламената си постелка, с лице към Изток. На дланта си той държеше капка вода и вглеждайки се в нея, ясно виждаше Рама и Сита. Виждаше ги да се движат, чуваше ги да говорят и да се смеят. Виждаше целия живот на Рама в капката вода; държеше на длан отминалите светове - и така, стих след стих, съчиняваше Рамаяна - възхитителна за ухото, привлекателна за ума, истинско щастие за сърцето.

Името му беше Ратнакар.... Той беше опасен разбойник. Той убиваше и плячкосваше в гората и така изкарваше прехраната на семейството си. Един ден той залови един човек, върза го за едно дърво и му рече: „Давай всичко което имаш“. „Нямам нищо“ – отвърна човекът, „имам само една вина. Да знаеш, че това, което правиш не е хубаво и един ден ще идеш в ада заради действията си.“ Този човек бе Нарада.

Защо да ида в ада? Учуди се Ратнакар – та аз правя това за семейството си, не го правя за себе си. Така изкарвам прехраната им.

Ти го правиш за тях, но те няма да идат в ада с теб. Ще идеш в сам. Отиди, попитай ги и ще видиш.

Ратнакар се замисли. Същата вечер той попита майка си и баща си, дали ще споделят с него ада ако се наложи да иде там, заради това, което прави.

Ние не знаем, че си разбойник - отвърнаха те, - не искаме да идем с теб в ада... Не, няма да идем с теб в ада. Ти правиш това, така че ти оправяй се сам с последствията.

Ратнакар се върна при Нарада. Отвърза го и го попита:

Прав беше, няма да споделят с мен ада, кажи ми какво да направя, за да не ме сполети такава зла участ?

Спри да крадеш и да плячкосваш, сядай и започвай да мантруваш – повтаряй името Рама.

Нарада даде мантра и посвещение на Ратнакар и го остави да практикува. В началото, поради натрупана тежка карма, Ратнакар не можеше да казва Рама, така че той мантруваше Мара. Повтаряше Мара, Мара, Мара. Поради неговата всеотдайна упоритост, скоро кармата му започна да олеква. Започна да казва Рама. Мантруваше Рама, Рама, Рама По няое време, поради интензитета на покаянието той влезе навътре, изчзнал умът, изчезна времето. И така мравките направиха мравуняк около неговото тяло. Той седял в самадхи, и мравките не му пречели.

В един студен зимен ден, Нарада пак дойде при него и го повика: „Валмики излизай от мравуняка.“ Валмики означава - този, който се родил от мравуняка.

„Назови ми поне един честен човек и аз ще стана.” Заговори  Валмики.

„Рама!” отвърна Нарада. „Хайде Ставай!”

„Кой е Рама?”

„Рама е владетелят на Айодхя. Той е роден в Слънчевата раса и е наследник на Слънцето; той е храбър и благороден, а в битка е решителен. По заповед на Рама, неговата прелестна кралица Сита пътува с колесница към гората, и въпреки че още нищо не подозира, тя ще бъде изоставена тук. Ако не я утешиш, ще се удави в Ганг и ще убие не само себе си, но и още неродените синове на  Рама.”

„Какво е сгрешила?”- попита Валмики.

„Нищо” - рече Нарада. - „Сита е невинна и безупречна. Рама е принуден да я отпрати, защото народът злослови срещу нея. Стани, спаси живота й и я вземи да живее тук, с теб и твоите побратими; съчини песен за Рама и нека я научат и двамата сина на Рама.”

Валмики стана и се освободи от втвърдения мравуняк. Четири момчета изтичаха към него откъм реката, викайки: „Жената на някой велик войн плаче край брега на Ганг. Красива е като богиня, паднала от небето; тя е объркана и съвсем сама. Отиди, посрещни я, защити я…”

Валмики се затича към Сита на брега на реката.

„Сита, остани в моята колиба, тук ще намериш бащин дом, макар и на чужда земя, а ние ще се грижим за теб като за своя дъщеря.” Гледайки Сита, той си помисли: „Каква добра жена и колко е хубава!”

Жените на отшелниците бързо наобиколиха Сита и я поведоха към домовете си. Тогава Нарада си замина. Валмики отиде на реката и се изкъпа в бистрите води на Ганг. После седна и се облегна да си почине на един камък. Загледа се в две бели водни птички на близкото дърво. Мъжкият влюбено пеше на своята женска, когато пред очите на Валмики, една стрела го уцели и малката птичка падна от клончето. Тя тупна на земята, потрепна за миг и се отпусна мъртва. Капки кръв обагриха перата на крилцата й. С ранено сърце женската изплака: „Твоите дълги пера! Твоите песни чудесни!” След малко от гората излезе ловец на птички, с лък в ръка. С разтуптяно сърце Валмики прокле убиеца:

„Покой да не намериш

през дългите години на Вечността,

за това, че птичката невинна, влюбена уби”

Едва що съгледа Валмики, ловецът се втурна да бяга, но треската вече бушуваше в кръвта му. До вечерта той умря. Натъжен и потънал в размишления Валмики се запъти към колибата си: „Точно такъв си спомням живота в света”. После се сети: „Думите, с които го проклех, приличат на стих, и този стих може да стане песен, която да бъде изпята.”

Дни наред в главата на Валмики се рояха слова. Той не можеше да мисли за нищо друго и редеше стих след стих. На четвъртия ден след спасяването на Сита, Бог Брахма, създателят на световете, се яви пред новия дом на Валмики.

Валмики поздрави Брахма, покани Го да седне до него, но макар и седнал очи в очи с Прадядото на цялата Вселена, Валмики не можеше да забрави двете бели птички: „Какво престъпление! – мислеше си той - Кого ще нахрани тая птичка, по-малка дори от хапка месо! Каква полза от свят, в който няма и зрънце милост?”  

Брахма чу тези мисли толкова ясно, колкото ако Валмики му ги беше изкрещял в ухото. Той му каза: „Тук значи, край реката, се роди първият стих на света - от жалост, от любов и състрадание към една мъничка птичка, която направи от тебе поет. Използвай своята новооткрита дарба, за да разкажеш тази приказка за Рама, защото твоите стихове ще победят Времето. Докато твориш поемата, животът на Рама ще се разкрива пред теб, и нито една твоя дума няма да бъде неистинна.” Бог Брахма се върна в своите небеса.

Няколко месеца след като Валмики започна да пише своята поезия, Сита роди близнаци. Валмики ги кръсти Куса и Лава. Те толкова приличаха на баща си Рама, колкото отраженията на Луната приличат на самата нея.
 

 Докато Валмики пишеше, Куса и Лава растяха. Когато те пораснаха достатъчно, че да могат да помнят, той започна да ги учи на Рамаяна. И така, до към дванайсет годишната им възраст, Валмики доведе историята си до настоящето и Куса и Лава знаеха всяка строфа, пееха Рамаяна с флейта и барабан, досущ като Гандхарвите, небесните музиканти.

Същата година владетелят Рама даваше празненство в гората Наймиша. Куса и Лава упражняваха своята песен у дома. Много жители на гората идваха да ги слушат. После всички заедно отиваха на празненството на Рама. Валмики криеше Сита в колибата си, но изпращаше Куса и Лава да пеят Рамаяна на празника. Когато те запяваха, хората оставяха всичките си занимания, за да ги слушат. Песента на Куса и Лава бе толкова омайна, че всички на празненството застиваха неподвижни и слушаха в захлас. Дори владетелят Рама всеки ден идваше да ги слуша. Той дълго гледаше двамата си сина, които никога не беше виждал, чудейки се кои ли са те, а до Рама стоеше златна статуя на Сита - Рама я обичаше, макар да я бе прогонил надалеч.

Куса и Лава започнаха: „Песен за кралска слава пеем ний. О, слушайте.”

Рама, освободи ума си от зла мисъл и зла воля; това е песента на Валмики.