Самадхи

 

Самадхи

поема от Парамаханса Йогананда

 

Изчезнаха воалите от светлина и мрак.

Стопиха се мъглите на скръбта.

Разсея се зората на нетрайна радост.

Разпръсна се мъгливият мираж на чувствата.

Умряха любов – омраза, здраве – болест, смърт – живот: лъжливи сенки на екрана на двойнствеността.

Вълни от смях, потоци от сарказъм, езера от скръб се сливат в океана на блаженството и бурята на мая се смирява с магическата пръчка на прозрението.

Вселената – забравен сън – във подсъзнанието се укрива, готова да нахлуе в токущо събудената памет за божествено.

Живея без космическата сянка, но без да е отнета тя от мен, тъй както съществува океанът без своите разпенени вълни, но те без океан не съществуват.

И няма вече сън или будуване, ни състоянието между тях, нито сегашно, минало и бъдеще, а само всеприсъстващ и изпълващ всичко Аз.

Звезди, галактики, мъглявини, земя, изригвания вулканични, катаклизми, пещта, в която цялото творение се лее, и глетчери от всепроникващи лъчи, изгарящи потоци електрони, сегашно, минало и предстояще, на всички хора множеството мисли, и всеки стрък трева, самият аз, човечеството цяло, и всяка пръска от вселенска прах, добро и зло, гняв, алчност, страст, възторг: погълнах всичко и преобразувах всичко в безбрежен океан с кръвта на собственото си единно Същество!

На медитациите сдържаната радост очите насълзените заслепи, избухна с вечни пламъци блаженство, погълна моите сълзи и тяло, всичко мое.

О, Аз съм Ти и Ти си Аз, Познаването, Знаещият и Познаването – всички сме Едно! Спокоен, неизменен трепет, живеещ вечно и вечно подновяващ се покой!

O, радост, отвъд възможността за изразяване: блаженство, самадхи. Не състояние на безсъзнателност, духовен опиум, от който сам не можеш да се върнеш, а самадхи, което разширява моето съзнание отвъд пределите на смъртния му облик до най-далечния рубеж на вечността, където Аз, Космическо Море, разглеждам малкото си его, плуващо във Мене.

Врабчето, всяка дребна песъчинка не се помръдват без да съм видял и цялото пространство, сякаш айсберг, се носи по духовния Ми океан.

О, Аз, така огромен и направен от всичките съдържащи се в мен неща! С дълбока медитация от своя гуру получих туй небесно самадхи. Шума на атомите движещи се чувам, земята тъмна, планините, долините, о, виж, са разтопена светлина!

Течащите морета се превръщат в неясни звездни купове мъгли.

Аум разпръсква техните воали и всички океани се разкриват като сияен танц на електрони, с последен звук космическият барабан отеква и светлината плътна преминава в лъчи на всепроникващо блаженство.

Дойдох от радостта, за радостта живея и в радостта свещена се разтварям.

Разумен океан, изпих до дъно на цялото творение вълните. Една след друга падат по реда си четирите завеси: твърдо, течно, пара и светлина.

Самият аз навсякъде навлизам във собственото си Велико Себе.

Завинаги изчезнаха, нетрайни, и сенките на смъртната ми памет.

Непомрачено е небето ми духовно – напред, надолу и високо горе. О, Вечността и Аз: един-единствен лъч!

Аз – тъничко мехурче смях, сега: Самият Океан на Радост.