Избрано от лекциите на Кану - творчество

Творчеството е медитация, от медитацията се появява истинското творчество. Творчеството е израз на махане на вътрешните блокади. Тогава се освобождава творческа енергия в човека. Нещо положително се проявява. Блокадите са като нещо от лед, от мраз, нещо такова и почват да се топят. Не могат да се стопят толкова бързо, те са много твърди. Ние сме работили за тези блокади животи наред, прераждания наред.

Човек трябва да е отворен, да осъзнава какво се случва всъщност, да бъде много реален и да се опитва да не лъже себе си. Най - трудното нещо, което можете да направите е да не се лъжете. Ако не се лъжете на момент сте почти просветлени. Абсолютно нищо друго не е нужно. Отпаднат ли илюзиите, спрете ли да се лъжете самите себе си и ще бъдете много близо до Светлината. Много близо. Нашите лъжи, които храним илюзиите, които имаме в подсъзнанието, които са модели на егото, са много вкоренени. Егото е много лукаво, то се храни от тези лъжи. От тези илюзии. Не може да дойдем до истинско творчество, докато не се разчупят вътрешно някои илюзии за нас. 

За да можеш да проявиш творчески импулс трябва доверие в нещо неизвестно. В неума. Трябва да имаш доверие в нещо, в което не можеш да имаш доверие. Защото даже не знаеш какво е, а за това трябва храброст, смелост.  Трябва да рискуваш да кажат: „Ей, тоя идиот гледай каква картина нарисува”. 

Не смееш да се издадеш, трябва винаги да имаш високо ниво. По-високо от на другите - това е основа на егото. Винаги да си по-високо от всички останали. Не си, ама така си твориш. Аз съм си аз. Ти си ти, ама как си ти – като его. Това не е творчество. 

За да можем да направим творчество, трябва да изоставим ума. Не да правим имитация на нищо. Трябва да дойде пълна тишина у нас, пълен покой. И от тази тишина да се роди нещо, да се появи нещо, да имаме доверие в неизвестното.

Имате голяма стена пред вас, трябва да я нарисувате, а не знаете какво ще нарисувате. Седите и гледате. Трябва да имате едно вътрешно доверие в съществуването, да пуснете да се случи да не се намесвате, да имате доверие в нещо повече от вас. Да бъдете нещо повече от един човек с четка. Да имате доверие в тишината; в нещо, което не може да се предвиди. Не в ума, ако излезе нещо от ума, то ще бъде някаква схема. 

Предпочитам да няма концепт. Директно в неизвестното. Да изчистиш ума, да дойдеш до тишината и тишината да рисува. Да не коментира ума през цялото време: „Това може да се хареса така, това може да го купят, и пари ще ми дадат....”

Умът на художника работи през цялото време. За това, като видиш някоя картина, ще те заболи главата. Кой знае какво мислене е било. Но това не е творчество. Рядко кога някой има изворно творчество. 

Рисуването е един вид запознаване сами със себе си. Дори да не рисувате – казвате: „Не знам нищо да рисувам.” Недейте да знаете, просто рисувайте. Пуснете да се случва. И наблюдавайте това, което се случва. Бъдете свидетел на това, което рисувате. Какви емоции предизвикват тези цветове или тези форми, какво се задвижва вътре във вас, когато го рисувате това нещо. 

Рисувате нещо и то предизвиква определена емоция, определено чувство – това усещане, което го предизвиква тази рисунка, опитайте се  да го почувствате в себе си. Бъдете съзнателни да осъзнаете тази част. Има една голяма част в нас, която е неосъзната. Черна Африка, Тъмна Индия, няма никакво съзнание за това, което носим, какво носим в себе си. Чрез рисуването ние ставаме по-съзнателни, по-осъзнати. То ни помага да се осъзнаем какво носим, какво има в нас. Принципно рисуването може да ни помогне. Така, че има смисъл. Има трансформация в това, има осъзнаване. 

Хора трябва да учат да рисуват, да учат музика, танцуване.... Да могат да се изразят.  Имат нужда от това. Да се изразят, да медитират... да пеят, да танцуват... Просто да се вдъхновят за нещо, да не са подтиснати, да не са нещастни. Като почнат да се проявяват, да танцуват, да рисуват - ще им бъде по-лесно. Те са депресирани и непроявени и се проявяват чрез злобеене.

Ако енергията не се прояви творчески, тя става отрицателна към самия човек. И после към другите хора. Щом не си творчески настроен да изразиш щастието, да изразиш гнева - ако това ти идва... да изразиш онова, което ти идва да проявиш нещо, творчески да кажем креативно, терапевтично. Да го изразиш това – този гняв, тази скука... тая мъка тая сексуалност, каквото ти идва ти трябва да го изразиш това. Творчески израз, не да го потискаш... хората потискат, потискат и после озлобяват. Първо се нараняват себе си, се потискат и после им излиза в негативна проява към другите хора. Почват другите да ги критикуват. И другите и те се потискат и после и те критикуват другите, само конфликти и не може нищо да се случи.

 Да творим заедно, да рисуваме заедно да се изразим заедно... Много важно е приятелството – то ни учи как да имаме истинска любов. Не сметкаджийство, а истинска любов. Да има любов към човека, без да има някаква причина. Не със задна цел. Просто защото имаш хубаво чувство към него. Никаква друга причина няма. Имаш положително отношение към човека и това ти е достатъчно, за какво ти е да комплицираш.  Тогава можем да израстваме заедно, можем да бъдем заедно, можем да творим заедно. Аз ти вярвам в това, което искаш да твориш и ти ми вярваш в това, което искам да творя. И аз покрай тебе мога да се изразя – усещам, че ти няма да ме осъждаш за онова, което го изразявам. И ти усещаш, че и аз няма да те осъждам за онова, което ти го изразяваш. Става едно доверие помежду хората. Има някое взаимно доверие, че няма да се осъждат, че няма да се наранят. И така може да се създаде някое общуване, някое общо съжителство – хората да рисуват заедно, да живеят заедно. 

Да се изразяваме свободно и да бъдем заедно, без да сме подтиснати. Хората да рисуват заедно и да влязат в хармония един с друг. Като я погледнеш картината, всички работят за една универсална хармония и всеки да бъде себе си – никой да не го потиска. Поне на ниво на картина да го направят. Ако не може в живота, поне на картина да го направят. Това все едно показва, че може и да живеят така. Защото картината е знак, че така могат да се изразяват, а щом могат така да се изразяват значи може да стане автентично и в живота това нещо. За това това е един творчески момент в същото време образователен момент. Как хората учат да бъдат заедно. Да живеят заедно в хармония, да се изразяват и никой никого да не задушава. Да няма конфликти. Защото ако единия задушава другия – автоматично има конфликт. Единия се опитва да се налага, не разбира другия. Не може да го разбере, защото: „ти не ми изглеждаш окей, ти не си окей”. 

И аз съм окей, и ти си окей. Това според мен е най-готиното нещо,  хората трябва да го научат. Да бъдат заедно, да има толерантност, да има разбиране между тях. Да има приемане. Но трябва да има - „И аз съм окей и ти си окей”. И тук вече има приятелство – да няма конфликти. Защото конфликти е много лесно да се създадат. Да му събираш на един човек, да му събираш ...

В света на изкуството е важно колко по-изразително ще изразиш твоята емоция и хората вярват, че това е така, защото ти си го нарисувал. Значи трябва да е така. Само, че може да не е. Може ти се лъжеш, а те са излъгани, няма нужда да ги лъжеш специално. В света на илюзиите, в света на ума, в света на Мая всичко е възможно. Трудно е да се намери вътрешният път към Истината. Това е наистина трудно. Това е онова, което наистина ни е нужно. Тези всички работи може да са ни нужни до някъде. Окей може да ни е нужно малко профилактика, може да ни е нужно малко да се излекуваме, ама преди всичко ни е нужно наистина просветление. Нищо друго освен това. 

Рисуването е нещо, което благодарение на него, ти можеш да видиш какво носиш в себе си и да го познаеш в себе си. Защото тези всички неща, които нарисуваш, ти не знаеш, че ги носиш в себе си. Изкуството е практично и конкретно: правя, рисувам, това е действие. Любов в действие, Мъдрост в действие, Светлина в действие Интуиция в действие.... 

Всъщност цялата работа е в тази готовност да пееш, да се откажеш...Ако успееш да забравиш себе си, просто да пееш, да се радваш, да свириш и да се радваш, да рисуваш да се радваш, да се дадеш себе си изцяло, да не остане никой зад това.... Докато не се даваш, ти се пазиш, ама си пазиш затвора, а като затворник не си щастлив. 

Избрано от лекциите на Кану - молитва

Молитвата не е да молиш някого за нещо. Дай ми това - не ми давай онова. Молитвата е любов. Това е копнеж, стремеж това е истинската молитва. Гуру го нарича стремеж. Някои други го наричат копнеж. Разликата между желанията и копнежа е в това, че желанията са за нещо външно, някой външен обект. Нещо искаме да притежаваме, желаем нещо. Докато копнежът е в сърцето и е за нещо, което не е обект, и което не можем да го притежаваме. Това е любов към Нещо, което не можем да притежаваме; Нещо, което не е наше. Не можем да  кажем Бог е наш. Ние сме на Бог, но Той не е наш. Не можем да си носим Бог в джоба. Не може да притежаваш Бог. Никой не може да Го притежава. Той те притежава, ти си Негово същество, ти си Негова творба, Той те притежава – да, но ти не можеш да го притежаваш. Как може рибата да притежава океана? Птицата да притежава небето? Много е смешно, ние сме много суетни птици. 

Изборът е дали ще имаш любов или не към Бог. Зависи от теб. Дали ще развиеш благодарност или любов или няма. Ако имаш благодарност, вече си близо до любовта. Ако си благодарен, си близо. Тогава можеш да Го обичаш, може да приемеш. По някой начин да почувстваш Присъствието.

 Ако огледалото на сърцето не е чисто, ние изживяваме емоционално този свят като в изкривено огледало, като в огледало, на което е паднал прах. Не виждаме реално така, както изглеждат нещата. Така като падне прах на огледалото или ще се изкриви, или няма да го видим така, както е. Това значи, че огледалото на сърцето ни е криво. Не можем да виждаме.

Ако имаш любов в сърцето към Божественото, това ти е единственото нещо и то е само твое. Никой не може да разбере за това. За това казват:

 Молитвата не е за показ, не е за бизнес, за реклама. Правим го като наше, нещо дълбоко, което не виждат какво е. Може да събереш ръцете, но не се знае дали е молитва. Може да е просто театър. Нещо друго в теб трябва да гледа, не очите не ума. Нещо друго знае в теб, не ума. Усеща нещо, ума не разбира. 

Има нещо в теб, което действа преди умът да мисли. Преди умът да е разбрал за какво става дума. После умът пристига по-късно и се опитва да контролира ситуацията, ама вече е станала работата. Това нещо в нас, което умът не може да разбере е духовното сърце. Когато духовното сърце почне да се събужда в нас, се пробужда едно изживяване, което не е от ума и мислите. Не е какво мислим, в какво вярваме, коя религия сме. Това е нещо, което е още преди да се появи умът с тези представи за нас самите. Това е предментално състояние.

Ти не знаеш от къде знае, не ти е ясно как може да знае нещо, преди твоя ум да знае. Умът е най-знаещият в теб. Той знае всичко, той контролира всички, той казва на тялото - "иди там, направи това, недей да правиш онова", той е съветникът, той е мъдрецът, всичко е той. Но има едно нещо в човека, което не е умът. И това притежава истинското знание. Истинското виждане. В момента, в който сложим ума на пауза, това вижда нещо, умът не разбира какво става и докато разбере, станала работата хоп. Така колкото по-често се случва да почнеш да виждаш без умът да се намесва, толкова си по-близо до истината на виждането. Защото виждаме през всички онези информации, които имаме в ума, когато виждаме през онова, което стои между теб и човека. Цялото твое минало стоят между теб и човека. Ти си сляп, ти халюцинираш. 

Избрано от лекциите на Кану - ребъртинг

Духовният процес на развитие е да се върнем към първичната невинност. Към първичната чистота. Онова чисто състояние на съзнанието. Онова от нищо незамърсено, като дете. Тогава можеш да обичаш, тогава любовта е чиста, тогава няма егоизъм. Когато минеш през всички неща от Адам до Христос, тогава се пречистваш.

Травмата на раждането - в момента бебето когато се ражда - изживява такъв ужас...  Когато се раждаш, ти излизаш от утробата на майката и това за теб е все едно умираш. Когато се раждаш имаш изживяване, че умираш, защото напускаш онази среда, в която си бил 9 месеца. Девет месеца майка ти те храни, диша вместо тебе. Ти нищо не правиш, ти си абсолютно в блаженство  9 месеца. Изведнъж - хайде....  Почва да те бута майка ти в корема. От друга страна може да се стегне. Когато детето тръгне да излиза, може  утробата да се стегне и само да го бута. Хем го бута навън, хем се стяга и не го пуска. И то само се блъска с главата....

Някои хора имат такъв ужас при раждане. Бебето няма още ум да мисли, да формулира думи. Когато си бебе ти нямаш още език, както сега говорим - има език, думи, а тогава нямаш още - ти просто изживяваш нещо и не можеш да го формулираш. И тогава изпитваш голям ужас. Всички деца страдат от тази травма на раждането и после върху тази травма, върху този базисен ужас, се гради, се оформят много комплекси, много страхове. Изграждат се много страхове и комплекси в детето на базата на този страх. И за това критиката е всъщност един вид страх от другите. Страх, че нещо ще ти направят другите хора. А и колко животи сме били наранявани – колко прераждания сме имали и сме били наранявани, убивани, ние сме убивали, ние сме наранявали, нас ни убивали, нас ни наранявали, този страх е много дълбок. Тази травма е много силна и е много трудно хората да се освободят от нея. Какво да правят, те са просто неосъзнати и са жертва на тази неосъзнатост.

Пепси Баба

Избрано от лекциите на Кану - Садхана

Истината е нещо скрито от нашия ум. Нещо, което всъщност нашият ум не го познава. Той знае думата „истина”, знае думата „Бог”,обаче не знае всъщност за какво става дума. В действителност не знае нищо. Той е един голям мошеник, който през цялото време те подкокоросва по различни начини.Истината за нас е нещо универсално, не принадлежи на никаква религия и никаква нация. Не е никаква ментална информация и не принадлежи на никаква концепция и догма. Това е нещо абсолютно свободно от всички концепции и догми. Това е нещо, което е абсолютна свобода и не привързаност. Не привързаност и свобода. Ние носим нашата свобода у себе си, но трябва да я извоюваме.Ако само спим, само ядем и се множим, няма да си извоюваме свободата. Трябва да работим за нашата свобода, трябва да медитираме, да се опитваме да си осъзнаваме дъха, да следим сърцето, трябва едно усилие, за да направим това нещо. Трябва нещо конкретно, ние да направим, наша дисциплина. Нещо, което излиза от нас самите, не нещо, което е наложено отвън.

Истинската дисциплина е всъщност нещо, което излиза от тебе самия. Никой не ти я налага. Истинската дисциплина е нещо, което трябва да се появи от самосебе си. Никой не може да ти я наложи. Трябва да дойдем до истинска дисциплина, за да разберем, че никой от нас нищо не иска. Че всъщност имаме право да правим каквото си искаме. Можем да медитираме, можем да не медитираме, не трябва да медитираме и да правим практика за това, че се страхуваме. Трябва да дойде от абсолютно вътрешно чувство за нещо есенциално и нещо естествено. Тогава дисциплината е нещо много естествено докато обусловеността е в нещо, което живеем. Ние живеем обусловен живот. Механичен неосъзнат живот, а дисциплината е нещо, което ни освобождава от обусловеността. Тя ни води към свобода, ни освобождава. Личната дисциплина е онова,  което ни освобождава от страданието. Което ни води към вътрешна свобода. За това дисциплината е толкова важна. Дисциплината значи учение. Учим нещо, но за първи път учим самите себе си, заради себе си. За първи път искаме да разберем кои сме, какво се случва, как дишаме – кой съм аз, ето аз съм този, който диша, има такава и такава психика, опитва да осъзнава дъха, има такива и такива емоции. Започваме да ставаме съзнателни за нашето автентично съществуване - такова, каквото е. Не му налагаме никаква външна форма. Не го вкарваме в никакъв сектантски трип. Това е величието на Випасана. Аз това абсолютно го почитам. Защото тази практика според мен е есенциална. Медитация, зазен, випасана. 

 Пътят на любовта, когато пеем мантри или когато пеем киртан, когато се отваря сърцето, също е много ефектен. Kогато сърцето се отвори ние изпитваме една голяма любов. Тази любов не казвам, че не може да се изживее във випасана или в зазен - също, може да се изживее, обаче зависи как за кой. Принципът на любовта е експлозивен. Ти може да имаш духовен скок в тази любов, когато я изживееш, когато сърцето ти се отваря. Тя е едно умиление, едно голямо щастие – Ананда. Това по някой начин много ти помага. Така че пътят на любовта и пътят на медитацията не са противопоставени. Те се допълват. Може да са любов и медитация в едно.

 Осъзнаването е есенцията на практиките. Каквото да правиш, осъзнаваш – без осъзнаване никаква практика не правиш. Да осъзнаваш, да гледаш вътрешното същество, мислите усещанията, щастието, нещастието, което се случва с тебе. Това е важно, не да се преценяваш, а само да наблюдаваш процеса. Каквото да се случва: гледай го, не спирай да го гледаш това, каквото и да е – пускат хорор филм, после друг филм, гледай, не се оплаквай – само гледай, не преценявай. Ако ти се спи, спи. Никой не те осъжда, освен ти самия себе си. Няма абсолютно никакъв проблем. Сам си го правиш.

Дори външно ако те вкарат в някой проблем, зависи колко ти ще се вържеш, дали ще се вържеш, колко си бистър, колко си буден, как ще реагираш. И да те убие някой, зависи как ще умреш, това зависи от теб. Никой не може да ти отнеме вътрешния живот. Той е абсолюто твое съзнание и за това е абсолютно твоя отговорност. Не може да кажеш аз съм жертва. Не си жертва. Ако приемеш, че си жертва не можеш да си свободен, ти не искаш да си свободен, ти искаш да си жертва. Не може да си жертва, ако искаш да си свободен, трябва да изработиш тази свобода.

Трябва да практикуваш, да медитираш, за да бъдеш свободен да видиш как се прецакваш, да се осъзнаеш, да бъдеш тук и сега, от момент в момент да видиш какви са ти грешките, за да не правиш същите грешки. Няма  никакво налагане, никой нищо не ти налага. Всичко, което правиш е твоя избор. Приеми твоя избор, прави го от все сърце. Няма насилие. Въпрос на твое вътрешно усещане - ако не искаш  нещо да правиш - не го правиш. Ние сами се вкарваме в този филм. Нямаме сила да спрем тези механизми на психиката.

И те ни вкарват в страдание. Но ние си го правим този номер. Опитай се да наблюдаваш как го правиш, ти си го правиш няма никой друг, който ти го прави. Сам си го правиш. Не забелязваш как. Това се казва неосъзнатост – трябва да се осъзнава. Това е практиката осъзнаване.

Голяма сила има в съзнанието, въпреки че сега изглежда, че нямаш никакъв контрол над твоя ум. Ако почнеш да правиш практиката и да влагаш енергия в медитацията в мантрата, почва да се променя нещо. Обаче трябва да се прави редовно, всеки ден, без да се пропуска нито ден. Прави го редовно, всеки ден, каквото ще да става. Това за началото е много важно. И прави го колкото може по-искрено. Мантра, концентрация на сърцето..., медитация на изгрев слънце. Гледай слънцето, усещай красотата ... и когато почне да се подобрява, тук ще почне да се маха онази мъка, депресивност, чувство за обреченост.

Важно е да събудим такова настроение в сърцето. На зора, на събуждане, на свежест. Това ще ни даде много хубаво чувство на спокойствие, на  събуждане, на много хубаво усещане.

Човек не трябва да се разочарова от себе си. Защото от кой се разочароваш, ако не знаеш кой си? Разочароваш се от онова, което знаеш за себе си. Но в човека има и нещо, което не го знае. И от това има един ентусиазъм, положтелност, неосъждане. Ако храниш тези негативни идеи, мисли за себе си ...

Родителите много често не ни харесват, мислят, че нищо не става от нас. Казват:

- Ти си разочарование на моя живот. Защо го хранех това дете, ух как те хранех.

А ти викаш:

- А защо ме роди? Пита ли ме дали искам да идвам?

 Аз така се карах с майка ми.

- Ти защо си ме раждала мен, ако не ти харесвам? Кой те караше да ме раждаш? Ако ми кажеш защо си ме родила, аз ще ти кажа защо съм такъв.

Никой родител не е доволен от детето си. Аз ти гарантирам. Винаги има кусур някой. Ще ти намерят. Не може без.... Винаги има някоя причина. Продължава филма. Вече години продължава. Един и същи филм около това нещо. Не спира. Каквото става да става, не е важно - и така ще умрем, не се притесняввай. Смъртта идва и страданието идва, не можем да избегнем този момент. 

Гурджиев казва, че хората са като роботи и живеят неосъзнато. Ядат неосъзнато, говорят неосъзнато, ходят неосъзнато, няма никакво съзнание в това, което правят. И така живеят милиарди хора. Просто следват моделите на матрицата и живеят в инерция с това. Живеят неосъзнато и страдат в това. Общо поле на неосъзнатост.

Всъщност осъзнаването за това как, седиш как дишаш, какви мисли ти минават, какви емоции ти минават, това е Випасана – есенциалната медитация и осъзнаване. Седиш и се наблюдаваш. Обаче егоистът не иска да прави това, не иска да се осъзнава. Защото ако наистина почне да се осъзнава, ще види колко ненужни илюзорни неща прави. И тогава може това да е едно много неприятно изживяване осъзнаването. Защото в един момент се виждаш колко абсурдни неща правиш, говориш на хора, на които няма нужда да им говориш. Разбираш в каква илюзия всъщност живееш. Осъзнаваш си илюзорността и механичността на действията. 

Ако наистина се наблюдаваш и се осъзнаваш, има голям шанс да осъзнаеш колко си неосъзнат. Това е първата крачка – да осъзнаеш, колко си неосъзнат. Много неосъзнати хора спят а мислят че са просветлени. 

Деведесет и девет на сто от хората живеят в дълбока неосъзнатост. Това е сънят Мая – за това се казва Мая. Всички хора са неосъзнати. Поради суетата, поради виталната ароганция, мислят, че те знаят какво правят, че са добре, че всичко им е наред, не осъзнават неосъзнатостта си. А първата крачка е да осъзнаеш неосъзнатостта си – от тук може да започне промяната.

За да изживее просветление Гуру - Шри Чинмой  минал садхана. Минал много практика. Имал посветеност, живеел години в ашрама на Ауробиндо. Спортувал, мантрувал, медитирал, практикувал, на 13 години се просветнал. Но трябвало да прави садхана, практика. Ако не правим практиката, не виждам как ще постигнем каквото и да е.

Аз също съм правил практика. От 1980 година съм започнал с йога.  Ако не правим практика ежедневно, ако не медитираме... то не става само с имитация или някой номер. Трябва да се изчисти сърцето. Трябва да дойдем до някоя вътрешна трансформация, не може с номера. Не можем да прецакаме Бог с някой номер. Трябва да практикуваме, да се осъзнаваме, да пречистим сърцето. Трябва да изживееем тази любов. Да бъде щастливи първо. Да почувстваме любов. Тогава практиката ще  ни бъде радост.

Музиката дава много голяма възможност. Страхотна възможност. Ако искаш да влезеш в нещо, влез в музиката, влез в мантрата. Започни да изследваш звука. Изследвай звуците. Влез в себе си, изследвай звуците, мантрите, вибрациите. Изследвай нещо, не се връзвай за помощни средства, защото това може да ти помогне, но само докато трае. После пак си същият хайван. Влез в нещо по-дълбоко, посвети се на нещо: на музиката, мантрата, изкуството. Вложи живота в нещо, практикувай нещо.

Според мен това истински може да помогне на търсача, ако рисува, ако пее... може да открие много неща вътре в себе си. Ако можете да се отпуснете и да изследвате звуците, които идват във вас, просто да се отпуснете – един експеримент. Да си наблюдавате звуците ще видите какво откритие. Ще почнете да откривате такива звуци с тях такива емоции, които не ги знаете.

Човек има огромни възможности у себе си. Не сме просто тъпи, праволинейни същества. Имаме огромно богатство в себе си, но не го оценяваме, защото живеем на повърхността. Искаме нещо бързо да ни свърши работа и не вярваме, че имаме богатсво. За това препоръчвам да мантрувате, да медитирате, най-важно е да дойдете до медитация. Ако имате медитативно съзнание, от тук нататък имате вътрешен водач в сърцето.

 Когато правите практиката, трябва да бъдете концентрирани навътре и да усещате цялата вибрация в тялото. Тялото да го осъзнавате. Вибрацията, звукът, тогава може да има някакъв ефект. Ако сте разконцентрирани, мислите или правите нещо друго докато правите практиката, ако на моменти ви хващат някои неща, вие забравяте, че практикувате. Така не можем да влезем в практиката. Не можем да станем цялостни в нея. За това много е важно човек да е цялостен в мантрата. Един звук може да бъде много мощна мантра. Тези биджа мантри, например слънчевата мантра – звукът, храум, храум..

Това е слънчевата мантра. Можете да си я представите в центъра на гърдите като слънце, докато я мантрувате. Може да разсее тъмните облаци на мъката, тъгата, които затварят сърцето. Тази мантра ви свързва със слънцето.

Има много неща в нас, в енергийното тяло, който са гъсти и ние нямаме съзнание за тях. Тези неща правят една бариера. Блокират центровете.

Енергийните центрове са блокирани. Не можем да приемаме светлина през тях. Не сме отворени към светлината. Не, че светлината не е тук, обаче ние сме затворени с нашите много записки. Всички тези неща блокират, затварят каналите - надисите. Енергията не може да тече, светлината не може да влезе в нас. Затворени сме за светлината на Възлюбения, за Божествената светлина. Не изживяваме Божествената любов, не приемаме светлината. За това - нещастие. Човек не може да е щастлив в неговия еготрип. Никой не може да е щастлив в еготрипа. Еготрипът е пречка.

Човек не може да е щастлив. Щастието е по-дълбок феномен. Щастието идва от Божественото. Идва от Божествената светлина. Идва от Божествената Любов. Ако нямаме Божествена любов в сърцето, ние не сме щастливи. Ако няма Божествена светлина в нас, ние сме нещастни. Причината, заради която не можем да възприемаме Божествената светлина и любов са нашите безбройни записки. Много неща, които са залепени по центровете. Ако сте виждали около една лампа, като се навъртят много мушички, насекоми, няма светлина. Нищо не излиза от нея. Не, че не свети - тя свети отвътре, но има толкова много насекоми, че светлината не може да пробие.

Така нашите енергийни центрове през, които приемаме Божествена светлина, която след това проявяват на различни нива, и я излъчват по енерегийното тяло и ни правят да имаме определени качества, се блокират.

 И така като правим една мантра, като правим зикър, ние разчистваме тези мушички от центровете. И се опитваме да направим възможно светлината пак да започне да свети в нас.

Когато правиш зикър не можеш да си изморен, той ти изчиства голяма част от каналите и не само каналите - цялата система. Обаче трябва да го правиш много съзнателно. Колкото си по-съзнателен толкова по-голям ефект има. Ако го правиш неосъзнато, много малък ефект има. 

 Най-лошо е когато правиш с половин сърце нещо. Опитай се да бъдеш цялостен в това, което правиш. Практикувай цялостно, дай важност на практиката. Направи я да бъде номер едно в живота ти. Първо да ти е Бог, после това, после това, накрая ти. 

Учителят Петър Дънов казва: „Постави Бог на първо място в живота си.” Дали си сложил Бог на първо място в живота? Дали имаш отношение към практиката и медитацията, като към първо нещо в живота. Кое ти е важно? Ако медитацията ти е на първо място в живота, тогава ще опитваш да изпозлваш всеки един миг от живота, за да практикуваш. Така ще се изчисти огледалото на сърцето. Ще искаш да практикуваш, да се посветиш на това нещо. Ако не – не ти е момента. Няма нищо никой, не те кара насила. Никой не може насила да те кара да практикуваш или да обичаш.

Колкото по-сензитивен ставаш, толкова повече ще виждаш. Какво значи да станеш по сензитивен? Това значи да почнеш да наблюдаваш. Да наблюдаваш в тебе. Да гледаш как вибрира звукът, този звук те прави съзнателен за някои части от тялото, за които обикновено не си съзнателен. Има енергийно тяло, което е в твоето тяло, което има много записки в себе си. Много неща. Когато станеш по-сензитивен, ще почнеш да виждаш тези записки. Може да не ти хареса изобщо това, което ще видиш, но не трябва да му се връзваш, да се вкопчваш толкова в това, което ще видиш.

Трябва само да го гледаш и да не му се връзваш. Тук е онзи момент, в който е възможна трансформация. Да станеш по-сензитивен и когато изживяваш нещо, да не го преценяваш с ума. Да не го категоризираш. Умът да не се храни с това. Проблемът е, че като не видиш нещо в себе си, умът почва да се храни и да философства. Да интелектуализира, а ти си зле.

Интелектът не може да помогне. Но трябва да имаш сензитивност. Първо да имаш сензитивност, второ да има някоя непривързаност. Когато се наблюдаваш, когато се гледаш, да не се осъждаш, да не се мразиш заради тях. Да няма ментална рекация в ума. Да няма преценки и осъждане. Щом почнеш да се осъждаш, спираш да се наблюдаваш.

Осъзнаваш се и каквото и да се случва, държиш вниманието на това. Не е обезателно да изживяваш нещо специално, фоерверки. Каквото и да изживяваш това е. Наблюдаваш, държиш съзнанието, хем гледаш навън, хем усещаш вътре какво усещаш. Така ставаш съзнателен за вътрешното, което е в тебе. Така животът ще стане по-богат. Ще имаш още едно измерение, в което ще живееш. Иначе хората живеят все навън. Никога не отиват навътре.                                       

Тази тишина, която е началото на медитацията, в йога се нарича Праджяхара. Патанджали – голям йоги в неговата йога, в сутрите, я описва като дръпване на сетивата от обектите. Когато сетивата, нашите сетива се дръпват от обектите, това е една крачка преди дхянна, преди медитацията.

Дхянна е състояние на покой, тишина. А когато влезем в съвършена дхянна, влизаме в самадхи, значи просветление. Самади значи само едно. Обаче първата крачка в ащанга йога,  осемте крачки на йога – първата крачка преди праджахара е асана, позиция на тялото. Асана.

Седни в една позиция на тялото и наблюдавай позицията. Асана.В йога се смята, че си усвоил асаната, ако може да седиш три часа, без никакви усилия в нея. Да може да седиш три часа, без да имаш телесни  проблеми, без да се придвижваш, без да правиш нито едно движение, да си цялостно релаксиран, отпуснат в асаната, значи си овладял една асана, една позиция на тялото. Това в йога се смята като някакво овладяване на позицията, на асана – позиция на тялото. Тогава, когато човек овладее една позция на тялото, той се концентрира в асаната. Това му дава една концентрация. След продължителна концентрация, може да влезе в праджяхара. Онова състояние, когато сетивата се отръпват от обектите.

Това е просто пътят, първо осъзнаваме една позиция на тялото, второ, когато сме спокойни в тази позиция, не ни прави проблем позицията, ние концентрираме, можем дълго да се концентрираме, иначе тялото ни отвлича вниманието.

Пепси Баба

Сънят на Йудищира

РАЗКАЗВАЧ: Със своите братя и Драупади, всички те облечени в кора от дърво, Йудиштира ходеше на север през една голяма пустиня от сол и бял пясък отвъд Хималаите, където празните лъчи на слънцето бяха изпили всяка капка вода. Имаше планини в далечината пред тях, но дори ходейки бързо, те не се доближаваха до тях.

Драупади се спъна и падна тихо на земята. Йудиштира знаеше, че тя е мъртва; той не се обърна, за да погледне назад или да прекъсне крачката си. Арджуна се надвеси над нея за миг и после се върна обратно при другите. Поглеждайки надолу в краката си, Йудиштира видя едно малко кафяво куче, което ходеше задъхано до него.

Сахадева умря. Накула изтича при него, но тихо самият се строполи и падна безжизнен върху своя близнак. Арджуна умря. Бхима попита:

БХИМА: Но защо е това?

ЙУДИШТИРА: Забрави всичко, което си чул, и всичко, което заслужава да бъде чуто. Спомни си много отдавна, с какво знание си бил роден.

БХИМА: То е точно както винаги съм си мислел, то е толкова просто като това.

РАЗКАЗВАЧ: После Бхима падна.

ЙУДИШТИРА: Аз знам, че той е мъртъв, без да поглеждам. Трябва да продължа, за да не би смъртта ми да ме намери чакайки. Ако не бях убил Карна, можех да се изкача до небето на слънчев лъч. Ако не бях убил Бишма, можех да следвам Ганга до смъртта си в хладните построени от скала градове на Нагите, осветени от скъпоценни камъни далеч под земята. Но тук той ме отбягва.

РАЗКАЗВАЧ: Йудиштира беше жаден и уморен, но продължи да върви. Слънцето стоеше неподвижно на небето.

Барабаните на рая загърмяха. Колесницата на Индра се приземи до Йудиштира. Господарят на Боговете съедини ръцете си и каза:

ИНДРА: Намасте. Ние ти се покланяме. Качи се; аз дойдох да те отведа от тази пустиня на смъртта.

ЙУДИШТИРА: Моите братя и нашата съпруга трябва да дойдат с мен.

ИНДРА: Оставяйки телата си, те отидоха преди теб. Хайде, качи се.

ЙУДИШТИРА: Господарю на Миналото и Настоящето, това малко куче, който е моят последен другар, също трябва да дойде.

ИНДРА: Не. Не можеш да влезеш в рая с куче до петите си. То е нечисто и няма душа.

ЙУДИШТИРА: То ми е предано и гледа към мен за защита. Оставено тук само, то ще умре.

ИНДРА: Няма място за кучета в рая. Те са нечисти. Това няма да стане.

ЙУДИШТИРА (намръщва се): Не може да стане иначе.

ИНДРА: Не разбираш ли? Ти спечели рая! Безсмъртието и благоденствието и щастието във всички посоки са твои. Само остави това животно и ела с мен; това няма да е жестоко.

ЙУДИШТИРА: Това място някаква част от моето царство ли е?

ИНДРА: Да, Ваше величество.

ЙУДИШТИРА: Тогава аз съм този, който ще реши какво трябва да бъде направено тук... Аз няма да се отвърна от моето куче: Ще се отвърна от теб. Няма да се откажа от едно вярно куче заради теб. Истината и хиляди жертвоприношения някак бяха претеглени на везни, и ти си чул кое беше по-тежко. Който дойде при мен от уплаха или от беда или от приятелство – аз никога не се отказвам от него.

ИНДРА: Но аз не мога да го взема! Ще го приспя; няма да има болка. Никой няма да узнае.

ЙУДИШТИРА: Господарю на Небето, имаш моето разрешение да си вървиш.

ИНДРА: Твоето величие ще изпълни трите свята, ако само влезеш сам в моята колесница.Ти остави всички други – защо не и това безполезно куче?

ЙУДИШТИРА: Аз го реших, и повече от това не те засяга.

РАЗКАЗВАЧ: После много бързо Индра коленичи на пясъка и наведе глава в поклон.

ИНДРА: Мой Господи Дхарма!

РАЗКАЗВАЧ: Йудиштира се обърна изненадан. Малкото куче, което лежеше в сянката му, бе изчезнало, и на негово място стоеше Дхарма, висок и рус и със сиви очи.

ДХАРМА: Йудиштира, не ми се покланяй, синко. Благословии за теб, като куче аз те следвах през тази пустиня. Ти имаш състрадание за всички същества, а това не е слабост, а сила, и това, в което вярваш, ти го защити до портата на рая.

РАЗКАЗВАЧ: Йудиштира се видя отнесен в рая. С Индра той влезе в парка Нандана, но когато те дойдоха над студената река Мандакини, небесното разклонение на Ганга, Апсарите, къпещи се там, бяха засрамени, щом Йудиштира ги погледна. Някои се потопиха във водата, някои в горските дъбрави и градини, а други задържаха дрехите си, за да се покрият. После Йудиштира видя Дурьодана и Шакуни и Дукхасана, седнали на величествени тронове, които заслепиха очите му.

ЙУДИШТИРА: Няма да деля едно място с тях. Отведи ме при моите братя.

ИНДРА (усмихва се): Бхарата, ти още имаш твоето човешко тяло, затова Апсарите се плашеха от теб. И затова ти още чувстваш любов към другите Пандави и не харесваш Дурьодана. Но не може да има приятелство или омраза с онези, които са мъртви. Само остани тук и живей на това място. Ела и се срещни с Дурьодана любезно с мен.

РАЗКАЗВАЧ: Йудиштира обърна своите лъвски очи към Индра.

ЙУДИШТИРА: Къде са моите приятели? Отведи ме там, където и да е това.

РАЗКАЗВАЧ: Индра му отговори, като да успокоява дете.

ИНДРА: Но Царю на Света, това е раят. Като изля тялото си в огъня на битката, Дурьодана си заслужи/спечели място на герой. Почини си, и забрави цялото минало. Това е вечната страна на безкрайното блаженство, което ти спечели. Моля те, не се ядосвай. Наслаждавай се тук, както пожелаеш.

ЙУДИШТИРА: Няма дори да погледна Дурьодана! Ще видя другите, това не е рай без тях.

ИНДРА: Ти отказваш моето гостоприемство и всички мои добри пожелания.

ЙУДИШТИРА: Това е много лошо.

ИНДРА (казва хладно): Велики воине, твоите приятели са някъде другаде. Ако искаш, можеш да отидеш при тях, разбира се, но аз те съветвам...

ЙУДИШТИРА (отмята главата си): Вземи си твоя съвет и върви в Ада!

РАЗКАЗВАЧ: Лицето на Индра се втвърди като гладка каменна маска.

ИНДРА: Не, Бхарата – ти върви!

РАЗКАЗВАЧ: Йудиштира се подхлъзна на нещо изгнило в близката тъмнина. Облак от хапещи мухи долетя в лицето му; той щеше да падне, ако не беше здравата хватка на Гандхарвата. Един огромен, сляп, бял червей падна на ръката му. Гандхарвата го хвана равнодушно и го захвърли, докато водеше Йудиштира надолу.

Зад тях течеше бързата Ваитарани, гъста река от козина и вдигаща пара кръв и мозък на легло от кости. Човешка тлъстина бълбукаше на вълните, вятърът на смъртта духаше стенещ в ушите им. Те вървяха предпазливо по остри камъни, през една гора от дървета, чиито листа бяха бръсначи, които се разделиха за Гандхарвата и отново се затвориха зад тях.

Кипяща вода течеше над железни скали. Лешояди със стоманени човки се нахвърляха крещящи към тях. Въздухът беше замърсен и гаден и гъст с пушек. Йудиштира едва можеше да диша, но Гандхарвата още го водеше надолу, и въздухът беше по-зловонен, а  тъмнината се увеличаваше. Изотзад отровни храсти с месингови тръни, демони с иглени усти и огромни стомаси ги гледаха гладно. Нещо полази през крака на Йудиштира, но той не можа да види нищо.

Той пусна ръката на Гандхарвата и потрепери.

ЙУДИШТИРА: Колко далеч трябва да продължаваме?

ГАНДХАРВА (спира): Толкова далеч е твоят път. Ако си уморен, нека се върнем заедно; дай ми ръката си.

РАЗКАЗВАЧ: Умът на Йудиштира беше вцепенен. Той се обърна в замаяно, сляпо чувство за ръката на Гандхарвата, когато един глас, разтреперан от нещастие, извика:

ГЛАС: Не си отивай!

РАЗКАЗВАЧ: – и други гласове едва познати, му извикаха:

ГЛАСОВЕ: Бъди благосклонен към нас! Остани само за миг – Царю на Царете, ти носиш сладко ухание и дъх на свеж въздух. Докато си тук, болката намалява!

ЙУДИШТИРА: Уви – колко болезнено! Кои сте вие?

РАЗКАЗВАЧ: От всички страни те отговориха:

ГЛАСОВЕ: Аз съм Карна.“ „Аз съм Арджуна.“ „Аз съм Драупади.“ „Аз съм Бхима.“ „Аз съм Накула.“ „Аз съм Сахадева.“ „Аз съм Друпада.“ „Аз съм Вирата.“ „Аз съм Уттара.“

ЙУДИШТИРА: Това не е сън, Гандхарва. Каква е тази извратена съдба?

ГАНДХАРВА: Но аз съм само пратеник.

РАЗКАЗВАЧ: С гневния глас на цар, Йудиштира му каза:

ЙУДИШТИРА: Тогава кажи на боговете от мен: върху Дхарма и Индра и всички вас аз изпращам моето проклятие! Горчивина и беда за вас! Нека безчестието и измамата паднат обратно и ви унищожат. Роб на греха, върни се и предупреди бога на това място: Ако не се криеш от мен, аз ще те срещна тук по някое време и ще те смачкам като насекомо! Небесен Гандхарва, ако ти е мил живота, махай се.

РАЗКАЗВАЧ: Тогава в съня му всичко беше объркано – тъмнината бе ударена от светкавица, която остана неподвижна там, където проряза, и нощта отпадна на парчета изпод краката му. Йудиштира падна в слънцето. Той падна в ръцете на Дхарма, чиято дълга златна коса бе ослепително сияйна. В очите на баща си Йудиштира видя себе си спящ на Курукшетра, с Драупади седяща до него, и се събуди. Беше рано призори.

ДРАУПАДИ: Ти спиш от вчера. Гладен ли си? Храната е топла; всичко, което виждаш тук, цялото е за твоя наслада.

РАЗКАЗВАЧ: Той изля купа с вода над главата си, пи дълбоко от друга купа, и й се усмихна. Драупади се засмя като стъклено дърво на вятъра. Той я задържа близо с лице в нейните ухаещи коси, и тя го прегърна, докато силата й си отиде, и се отпусна в ръцете му.

Бхагават Гита 15 глава

Върховносияйният каза:

1

С корен нагоре, с корона надолу

расте вечното дърво ашваттха.

Листата му са свещени химни.

Който знае това — знае ведите.

2

Нагоре и надолу израстват

клоните, хранени от трите гуни —

напъпва сетивният свят. И в човека

минава коренът, свързан с делата му.

З

В света не се вижда на ашваттха

началото, краят или опората.

Но щом мощният корен бъде отсечен

със секирата на необвързването,

4

може да се достигне Началото:

стигналият дотам не се връща.

Аз съм връщането към себе си —

пуруша — Изворът на развитието.

5

Без гордост, илюзии или привързаност,

без лични цели — слят с висшия атман,

свободен от двойственост — тъга и радост,

човек постига целта — непреходност.

6

Там слънце не грее, луна не свети –

там не гори световният огън.

Стигналите дотам не се връщат:

там е мойта върховна обител.

7

Лъч или вечна частица от мене

е душата на живото тяло.

Петте сетива и ума от пракрити

са привлечени към душата.

8

Когато пристига или напуска,

ги взима Господаря на тялото

и ги отнася, тъй както вятърът

отнася ухания от цветята.

9

Настанен в слуха, осезанието,

зрението, вкуса, обонянието,

както и във ума, Той изпитва

от сетивния свят насладата.

10

В света заблудените не го виждат,

когато напуска или остава

и обвзел трите гуни, се наслаждава:

вижда го само окото на мъдрий.

11

В себе си, овладели себе си,

йогините го виждат с усилия.

Несъвършените, неовладяните

дори с много усилия не го виждат.

12

Сиянието, което пристига

от Слънцето и света озарява,

което е в Луната и в Огъня —

знай, че това е мойто сияние.

13

Като прониквам също в земята,

поддържам със силата си съществата.

Превърнат в сокове — в лунна сома,

аз изхранвам всички растения.

14

Ставам и огъня Вайшванара,

установен в стомаха на живите.

Свързан с праната и апаната.

четирите вида храна там смилам.

15

Намирам се и в сърцата на всички.

Пораждам памет, мъдрост, забрава.

Аз съм Познавача на ведите,

техен Предмет и Творец на веданта съм.

16

На този свят има двама пуруши —

неразрушимият и разрушимият.

Разрушимият са съществата.

Неразрушимият не се изменя.

17

Но друг е Върховния пуруша.

Той се нарича Върховен атман.

Като прониква и в трите свята,

той ги поддържа — Владетел всевечен.

18

Понеже съм отвъд разрушимото

и съм по-висш от неразрушимото

мен ме наричат Върховен пуруша

тук в света и също във ведите.

19

Който, без да се заблуждава,

ме знае като Върховен пуруша,

той знае всичко и ме почита

с цялото си същество, о, Бхарата!

20

Така това най-тайно учение —

от мен е изложено, о, Безгрешни!

Просветлен е тоз, който го вижда

и извършва в света делата си.

  

Ом тат сат

Така в славната Бхагавад-гита, която е сред най-мъдрите Упанишади, в тази наука за Брахман, в това ръко­водство по йога, в беседата между Шри Кришна и Арджуна завършва петнадесетата глава, наречена

ЙОГА ЧРЕЗ ВЪРХОВНИЯ ПУРУША